Дейвид Еберсхоф: Момичето от Дания

– Моля? – провикна се тя и отметна развяната около лицето си коса.

– Заедно ли ще заминем за Калифорния?

В този миг, докато вятърът развяваше косата и полите на роклята ѝ, а хартиената лента плющеше, в главата ѝ нахлуха хаотични спомени: стаята ѝ в Пасадена с рози под сводестия прозорец; малката къща край Аройо Секо, обитавана в момента от наематели – семейство с бебе; тъмните прозорци на старата работилница на Теди Крос на улица "Колорадо", която след пожара бе превърната в печатарска работилница; членовете на Дружеството за изкуства и занаяти в Пасадена с нахлупените баретки. Как би могла да се върне там? Но в главата ѝ изникваха и други спомени: обраслия с мъх двор на къщичката, където на светлината, проблясваща през клоните на авокадото, нарисува първия портрет на Теди Крос; бунгалата, които Карлайл строеше по уличките около булевард "Калифорния", за да се настанят там младоженци от Илинойс; акрите портокалови градини. Грета вдигна очи към светлосиньото небе, което ѝ напомни за чиниите на баронесата по стените в трапезарията. По това време през юни тревата в Пасадена вече бе изсъхнала, листата на палмите – покафенели, а прислужниците вече бяха изнесли леглата на верандите. В задната част на къщата им имаше веранда с окачени мрежи против насекоми. Като малка Грета ги отваряше, взираше се в хълмовете Линда Виста от другата страна на Аройо Секо и рисуваше пейзажи. Представи си как ще разопакова боите и триножника си на верандата и отново ще нарисува онзи изглед: сивкавокафявите евкалипти, зеленикавите стволове на кипарисите, розовата стена на имение, надзъртащо измежду олеандрите, сив парапет в далечината.

– Готова съм да замина – каза Грета.

– Моля? – викна Ханс.

– Калифорния много ще ти хареса. Ще забравиш за целия останал свят. – Тя протегна ръка и погали бедрото на Ханс. Двамата щяха да заминат за Пасадена, където никой нямаше да разбере напълно какво точно бе преживяла. Момичетата от Ловния клуб, несъмнено вече омъжени, с играещи тенис деца, щяха да знаят единствено, че се е върнала с датски барон. Грета вече чуваше клюките: "Горката Грета Уод. Отново вдовица. С последния ѝ съпруг, някакъв художник, се случило нещо странно. Умрял при загадъчни обстоятелства. Май в Германия, доколкото чух. Но няма защо да се тревожим. Нали се върна, при това с барон. Точно така, малката радикалка се е прибрала в Пасадена и веднага щом се оженят, представяте ли си, ще стане баронеса!".

Това бе част от живота, който я очакваше, но мисълта, че ще се прибере у дома, я успокояваше. Ханс ѝ се усмихна, стиснал волана.

В Копенхаген я чакаше писмо от Карлайл. След като го прочете, Грета го прибра в страничния джоб на един от куфарите. Имаше толкова много неща, които трябваше да се пренесат в Америка: четките, боите, десетките тефтери и скици на Лили. В типичен свой стил Карлайл бе лаконичен: операцията продължила по-дълго, отколкото Болк предвиждал – почти цял ден. Лили си почивала, спяла от морфина, който ѝ инжектирали. "Налага се да остана в Дрезден по-дълго от планираното", пишеше Карлайл. "Възстановяването ще отнеме повече време, отколкото мислехме. Професорът е добър човек. Изпраща ти поздрави. Каза, че няма място за тревога. Щом той не се тревожи, значи и ние не бива да го правим, нали?"

СЕДМИЦА ПО-КЪСНО Грета Уод и Ханс Аксгил се качиха на самолет за първата част от пътуването си до Пасадена. Щяха да кацнат в Берлин, после в Саутхемптън, а оттам щяха да вземат кораб. Самолетът блестеше в прекрасния летен ден на летището. Грета и Ханс гледаха как кльощаво момче товари куфарите им в сребристия корем на машината. По-нататък група хора се бе събрала около платформа, на която мъж с цилиндър държеше реч. Мъжът беше брадат, а датското знаме, закачено в ъгъла на катедрата, плющеше на вятъра. Зад него се виждаше "Граф Цепелин", дълъг и тъмносив като огромен релефен куршум. Хората около платформата развяха датски знамена. Бе прочела в Politiken, че "Граф Цепелин" ще лети до Полярния кръг. Тълпата под реещия се над пистата цепелин пляскаше бурно с ръце.

– Дали ще успеят? – обърна се тя към Ханс, който се наведе за чантата си от телешка кожа. Самолетът бе готов за излитане.

– Защо не?

Мъжът, който държеше реч, бе някакъв политик, когото Грета не разпозна. Вероятно бе кандидат за парламента. Зад него, с шапка от тюленова кожа, стоеше капитанът на "Граф Цепелин" Франц Йозеф Ланд със сериозно изражение. Веждите му бяха свъсени над очилата и изглеждаше угрижен.