Дейвид Еберсхоф: Момичето от Дания

– Време е да се качваме – каза Ханс.

Грета го хвана подръка и двамата се качиха на самолета. През прозорчето се виждаше цепелинът. Събралите се хора се отдръпнаха настрани. Мъже по ризи и тиранти започнаха да развързват въжетата на цепелина. Капитанът помаха за довиждане от прага на малката кабина.

– Като че ли се чуди дали ще се върне – каза Грета, докато затваряха вратата на самолета.

ПЪТУВАНЕТО С "ИМПЕРАТРИЦАТА НА БРИТАНИЯ" мина гладко. Пасажерите седяха по раираните шезлонги на палубата и Грета се сети за челната стойка, която бе направила като малка. Сглоби триножника, завъртя винтовете в дупките на краката. Извади празно платно и го закова за рамката. И на палубата на кораба започна да рисува по памет: хълмовете на Пасадена, извисяващи се над Аройо Секо, сухи и кафяви в началото на лятото, дръвчетата с опадали цветове и последните дневни лилии, съсухрени в жегата. Затвореше ли очи, виждаше образите им ясно.

Сутрин Ханс преглеждаше документи в каютата и се подготвяше за пристигането им в Калифорния, където щяха да се оженят в градината на семейното имение. Следобед излизаше на палубата и сядаше на шезлонг до Грета.

– Най-накрая потеглихме – казваше той.

– Към дома – отвръщаше Грета. – Досега изобщо не предполагах, че искам да се прибера.

"Как се стигна дотук?", питаше се непрекъснато тя, докато потапяше четка в боите. Промяната в миналото, безбрежното бъдеще; бе действала и прибързано, и предпазливо, и накрая се стигна дотук. Ханс бе толкова красив, излегнал се на шезлонга, наполовина на сянка, с Едвард IV сгушен в краката му. Корабът плаваше неуморно напред. Носът му пореше океана, разделяше на две набраздената от вълнички вода, която само допреди миг бе едно цяло. Грета и Ханс работеха под косите лъчи на слънцето, сред мириса на сол, докато залезът не се спуснеше червен над спокойното море, лампичките по перилата на кораба светваха и вечерният хлад ги караше да се приберат в каютата, където най-накрая можеха да са заедно.

ЧАК В КРАЯ НА ЮЛИ Лили започна да се буди за достатъчно дълги периоди през деня, за да разбере какво става около нея. През последните шест седмици само се пробуждаше за малко и отново заспиваше, а докато спеше, от устата ѝ течеше слюнка, между краката и от корема ѝ – кръв. Фрау Кребс сменяше сутрин и вечер превръзките на раната и изхвърляше старите марли, които приличаха на червено кадифе. Лили усещаше кога фрау Кребс я превързва и чакаше с нетърпение убождането от инжекцията с морфин, а често и натиска на гумената маска с етер върху лицето. Знаеше и че някой поставя компреси на челото ѝ и ги сменя, щом се затоплят.

Понякога се будеше нощем и виждаше Карлайл, заспал на стола в ъгъла, с облегната назад глава и отворена уста. Не искаше да го буди – толкова мило от негова страна бе да стои неотлъчно до нея. Казваше си, че трябва да го остави да си почива; обръщаше глава и поглеждаше лъскавото му в съня лице и сключените около възглавницата на стола пръсти. Надяваше се той да спи непробудно до сутринта: наблюдаваше как гърдите му се вдигат и спускат и си спомняше за деня, който бяха прекарали заедно преди тази последна операция. Карлайл я заведе на плажа на Елба, където плуваха срещу течението и се излежаваха на слънце върху одеяло.

– От теб ще излезе прекрасна майка – каза ѝ той.

Лили се замисли защо на Карлайл му е толкова лесно да си я представи като майка, а на Грета толкова трудно. Понякога, когато затвореше очи, долавяше уханието на бебешка пудра. Дори усещаше тежестта на бебе в ръцете си. Сподели това с Карлайл, а той отвърна:

– Да, представям си го.

На брега на реката Карлайл избърса мократа си ръка. Косата му бе прилепнала около лицето.

– На Грета просто ѝ е трудно – каза той.

По реката мина туристическо корабче, бълващо черен пушек. Лили си играеше с пискюлите на одеялото и вплиташе в тях стръкчета трева.

– Айнар ѝ липсва – продължи Карлайл.

– Разбирам я. – Споходи я онова странно усещане, което се появяваше винаги щом станеше въпрос за Айнар: все едно през тялото ѝ преминаваше призрак. – Тя дали ще дойде да ме види?

– Тук в Дрезден? Вероятно. Не виждам защо да не дойде.

Лили се обърна на една страна и се взря във виещия се от комина на корабчето дим.

– Ще ѝ пишеш, нали?

Няколко дни след операцията, когато температурата на Лили спадна, Карлайл писа на Грета. Но Грета не отговори. Той ѝ писа пак и отново не получи отговор. Обади ѝ се по телефона, но чу в слушалката само пращене и безкраен звън. Изпрати ѝ телеграма, но му казаха, че не е доставена. Чак когато се обади в банката, откри, че Грета се е върнала в Калифорния.