Дейвид Еберсхоф: Момичето от Дания

Сега, в малките часове на нощта, Лили не искаше да буди Карлайл, но не успяваше да лежи тихо. Болката се завръщаше и тя стисна одеялото уплашено. Съсредоточи поглед върху крушката на тавана, прехапа устни, но скоро болката обхвана цялото ѝ тяло и тя запищя, умоляваше за инжекция морфин. Извика, че иска етер. Нададе стон за хапчетата с кокаин. Карлайл се разбуди, вдигна глава, за миг я погледна объркано и Лили разбра, че още е сънен и не знае къде се намира. Но след малко той се събуди напълно и отиде да потърси сестрата от нощната смяна, която също бе заспала на поста си. След минута ѝ сложиха маската с етер и Лили не се пробуди до сутринта

– По-добре ли си днес? – питаше професор Болк по време на сутрешната визитация.

– Мъничко – отвръщаше несигурно Лили.

– Болката отслабва ли?

– Малко – лъжеше тя. Опитваше се да се надига на лакти в леглото. Щом професорът влезеше в стаята, Лили изведнъж се притесняваше как изглежда. Защо не чукаше на вратата, за да има време да си сложи кораловото червило и руж, макар гримовете да бяха на масичката, до която не можеше да достигне. Сигурно изглеждам ужасно, мислеше си Лили, докато професорът, толкова елегантен с изгладената си престилка, преглеждаше данните в картона ѝ.

– Утре ще опитаме да те вдигнем на крака – казваше професорът.

– Ако утре не съм готова, то вдругиден със сигурност ще успея. Да, вдругиден.

– Мога ли да ти помогна с нещо друго?

– Вече направихте толкова много за мен.

Когато професорът тръгнеше да излиза, Лили му задаваше въпроса, който най-много я вълнуваше:

– Хенрик ме чака в Ню Йорк. Ще успея ли да пристигна до септември?

– Разбира се.

Гласът на професора ѝ вдъхваше увереност. След това Лили задрямваше и сънуваше безсмислици, но имаше смътното усещане, че всичко ще бъде наред.

Понякога чуваше как професорът и Карлайл говорят пред врата на стаята ѝ.

– Какво ново?

– Нищо. Състоянието ѝ остава непроменено. Опитвам се да я стабилизирам.

– С какво мога да ѝ помогна?

– Оставете я да спи. Нуждае се от почивка.

Лили се обръщаше настрани и се унасяше в сън, тъй като искаше да спазва стриктно препоръките на лекаря. Професорът винаги бе прав.

Един ден я събуди глас в коридора. Женски. Звучеше познато като спомен от миналото, меден и плътен.

– Как я лекува? – попита Анна. – Няма ли други варианти?

– Започна да се тревожи през последните два дни – отвърна Карлайл. – Едва вчера призна, че инфекцията е трябвало вече да отшуми.

– Какво можем да направим?

– И аз това се чудя. Болк каза, че няма какво да се направи.

– Лили пие ли някакви лекарства?

В този миг в коридора с трясък се сблъскаха две колички и заглушиха гласовете им. Лили чу само как фрау Кребс казва на някаква сестра да бъде по-внимателна.

– Трансплантацията е неуспешна – каза Карлайл. – Ще трябва да извади матката. От колко време си тук?

– От седмица. Имам две представления на "Кармен" в операта.

– Да, вярно. С Лили видяхме афиша преди операцията. Тя ми спомена, че ще пристигнеш в края на лятото. Очакваше с нетърпение да те гледа.

– Както и да се омъжи.

– Имаш ли вести от Грета? – попита Карлайл.

– Получих писмо. Вече сигурно е пристигнала в Пасадена. Знаеш ли за, нея и Ханс?

– Вече и аз трябваше да съм се прибрал.

Лили не чу какво каза Анна. Тя защо още не бе влязла в стаята? Представи си я как нахлува през вратата и дърпа жълтото перде от прозореца. Сигурно носеше зелена копринена туника с мъниста по яката и тюрбан от същия плат. Устните ѝ несъмнено бяха кървавочервени и щяха да оставят следа от целувка по бузата ѝ. Лили понечи да извика: "Анна! Анна, няма ли да влезеш да ме видиш?". Но гърлото ѝ бе пресъхнало и не успя да отвори уста, а само да обърне глава към вратата.

– Има ли надежда?

– Болк не казва нищо. – Гласовете им замлъкнаха и Лили остана да лежи неподвижно, с туптящо в гърдите сърце. Къде отидоха?

– Тя спи ли? – чу се отново гласът на Анна.

– Да. Обикновено се пробужда в ранния следобед между инжекциите с морфин. Можеш ли да дойдеш утре след обяд? Но ако искаш, надникни да я видиш за малко. После ще ѝ кажа, че си идвала.

Лили чу как вратата се открехва. Усети, че в стаята влиза човек – въздухът се раздвижи и температурата се покачи едва доловимо. Парфюмът на Анна долетя до леглото. Лили го разпозна от парфюмерийния щанд на "Фонесбек". Продаваха го в малки шишенца със златен пискюл на гърлото, но не помнеше името му. "О дьо Прованс" или нещо подобно. Или пък беше "Ла фий дьо Прованс"? Не помнеше и не можеше да отвори очи, за да поздрави Анна. Не можеше да говори, не виждаше нищо, не можеше дори да вдигне ръка за поздрав. Осъзнаваше, че Карлайл и Анна стоят до леглото, но нямаше как да им го каже.