Дейвид Еберсхоф: Момичето от Дания

Пристигнаха в Синия зъб по тъмно. Голямата тухлена къща тънеше в мрак; баронесата явно вече си бе легнала в покоите на третия етаж. Прислужник с почти опадала бяла коса отведе Грета до стая с дантелена покривка на леглото. Той включи лампите, отвори прозорците и попита насмешливо:

– Нали не ви е страх от жаби?

Грета вече ги чуваше как крякат в блатото. Когато прислужникът излезе, Грета отвори прозорците още по-широко. Нощта бе ясна и на лунната светлина тя видя блатото в пролука между ясените и брястовете. Приличаше на мокро поле или на голямата морава в Пасадена, подгизнала след януарските дъждове. Спомни си за земните червеи, изпълзели след зимните порои по настланите с плочи пътеки в опит да се спасят от удавяне. Не ѝ се вярваше, че беше от децата, които ги срязваха на две с нож за масло, задигнат от килера, след което ги поднасяше на Карлайл в чиния със сребърен похлупак.

Завесите бяха от синя дантела и се спускаха чак до пода, надиплени като булчино було. Ханс почука на вратата и каза:

– Стаята ми е в дъното на коридора, ако ти потрябва нещо.

В гласа му имаше нещо особено. Грета усещаше, че е притиснал една свита длан върху вратата, а другата е поставил леко върху бравата. Представи си го в коридора, под светлината на фенера на върха на стълбите. Представи си как е опрял чело във вратата.

– Благодаря – отвърна тя. Последва тишина, нарушавана само от жабешкия хор и совите в короните на брястовете.

– Добре, лека нощ – каза Ханс и на Грета ѝ се стори, че чува как се отдалечава по чорапи по застлания с черга коридор. И техният миг ще дойде, каза си тя. Всичко с времето си.

На другия ден Грета се запозна с баронеса Аксгил в трапезарията. Стаята гледаше към блатото, което блещукаше между дърветата. В ъглите имаше папрати в саксии, поставени на железни стойки, и колекция от бялосини порцеланови чинии, окачени по стените. Баронеса Аксгил беше мършава, с дълги крайници и ръце с криволичещи изпъкнали вени. И нейната глава бе голяма, вратът ѝ – жилест. Побелялата ѝ коса бе прибрана на стегнат кок, който опъваше кожата на лицето ѝ. Баронесата седна начело на масата. Ханс зае мястото срещу нея, а Грета се настани по средата. Прислужникът сервира пушена сьомга, твърдо сварени яйца и триъгълни филийки хляб. Баронеса Аксгил каза единствено:

– Не помня кой е Айнар Вегенер. Вкъщи идваха толкова мно- го момчета. Косата му рижа ли беше?

– Не, кафява – отвърна Ханс.

– Да. Кафява – повтори баронесата и продължи да подава лентички бекон на Едвард. – Сигурна съм, че е бил възпитано момче. Кога е починал?

– Преди около година – отвърна Грета и огледа трапезарията, което ѝ напомни за друга трапезария отвъд океана, където се разпореждаше жена, доста подобна на баронесата.

По-късно Ханс я поведе по пътека покрай нива за торфен мъх към стара къща със сламен покрив и дървени стрехи, от чийто комин излизаше дим. Не се приближиха до двора, където имаше курник с кокошки, а три малки деца ровеха в калта с пръчки. Руса жена стоеше на прага, примижала на слънцето, и гледаше децата – две момчета и едно момиче. Дребното конче в съседното заграждение кихна и децата се разсмяха. Старият Едвард IV потрепери, опрян в крака на Грета.

– Не ги познавам – каза Ханс. – Но живеят тук от доста време.

– Дали ще ни пуснат вътре, ако ги помолим да разгледаме?

– Нека не го правим – каза Ханс, сложи ръка на кръста ѝ и не я отмести през целия път обратно през полето. Високата трева гъделичкаше прасците им, а Едвард IV се тътреше след тях.

На гробището имаше дървен кръст с името Вегенер.

– Баща му – обясни Ханс.

Обрасъл с трева гроб в сянката на елша. Гробището се намираше до бяла варосана църква, а теренът бе неравен и каменист; росата по тревата съхнеше на слънцето и изпълваше въздуха с благоухание.

– Картините му са у мен – каза Грета.

– Задръж ги.

– Какъв беше като малък?

– Момче с тайна. По нищо друго не се различаваше от нас.

Небето бе ясно и безоблачно, листата на елшата шумоляха на вятъра. Грета реши да не мисли за миналото, а за бъдещето. Лято в Ютланд, не по-различно от летата в детството на Айнар, когато несъмнено е бил едновременно щастлив и тъжен. Грета Уод, застанала сред тревата със сянка, падаща върху гробовете, щеше да се прибере у дома без него.

По обратния път към Копенхаген Ханс попита:

– Още ли си съгласна да заминем за Калифорния?

Дванайсетцилиндровият двигател на автомобила бе мощен и Грета потреперваше от вибрациите. Денят бе слънчев и пътуваха със свален гюрук, а около глезените ѝ плющеше някаква хартиена лента.