– Възнамеряваш ли да се върнеш? – попита недоволно жената, която приличаше на буца въглен с черната си блуза.
– Не. После заминавам за Ню Йорк.
Това усложняваше още повече пътуването до Дрезден. Професор Болк ѝ каза, че ще трябва да остане там един месец. "Ще те оперираме веднага", написа ѝ той в телеграма. "Но възстановяването ще продължи дълго". Лили показа телеграмите на Карлайл, който ги прочете по същия начин като сестра си – с килната настрани глава и листа далеч от очите. Но Карлайл не се опитва да я разубеди. Прочете кореспонденцията и попита:
– Какво точно ще прави Болк?
– Той знае, че искам да имам деца – отвърна Лили.
Карлайл кимна и се намръщи.
– Но как?
Лили изведнъж се уплаши, че ще се опита да ѝ попречи.
– По същия начин, по който превърна Айнар в мен.
Карлайл я огледа от глава до пети; Лили усещаше как погледът му се плъзга по кръстосаните глезени, по скута, по малките ѝ гърди, по гърлото, което се издигаше като стебло от кехлибарения гердан.
Той стана.
– Сигурно много се вълнуваш. Предполагам, че цял живот си мечтала за това.
– Още от малка.
– Разбира се. Това е мечтата на всяко момиченце.
Лили изпита облекчение, че Карлайл ще я придружи. Моли Грета в продължение на няколко дни да размисли. Грета я бе прегърнала и ѝ бе казала: "Според мен допускаш грешка. Няма да ти помогна да сгрешиш".
Лили опакова куфара си и купи билетите за ферибота малко уплашена.
Каза си, че се отправя на приключение: ферибота до Гданск, нощния влак до Дрезден, едномесечния престой в Общинската женска клиника. Оттам щеше да замине за Ню Йорк. Писа на Хенрик, че ще пристигне най-късно на първи септември. Лили беше пътешественичка и потегляше към свят, който само тя можеше да си представи. Когато затвореше очи, виждаше всичко ясно: апартамента в Ню Йорк, изсвирването на полицая от улицата, бебе в скута ѝ. Представяше си малка масичка, застлана с каре, и двойна сребърна рамка с две снимки, на едната тя и Хенрик на сватбата, а на другата – първото им дете с дълга кръщелна роба.
Лили трябваше да опакова всичките си вещи, за да са готови, когато дойде време да ѝ ги изпратят. Дрехите: роклите с къси ръкави от лятото в Мантон; роклите с бродерии от Париж и палтото от заешка кожа с качулката. Осъзна, че не иска да носи повечето от тях в Ню Йорк. Сега ѝ изглеждаха евтини, все едно ги бе купувал друг човек, все едно тялото на друга жена ги бе протрило от носене. Късно следобед, докато Лили разпределяше багажа си в сандъци и заковаваше капаците с пирони, Грета попита:
– Какво ще правиш с картините на Айнар?
– Моля?
– Много от тях са в ателието ми. Мислех, че ги искаш.
Лили се обърка. Картините му вече не висяха в апартамента и сега, неясно защо, не можеше да си спомни съвсем как изглеждат: малки златни рамки, пейзажи на замръзнала земя, но какво друго?
– Може ли да ги видя?
Грета донесе навитите на руло платна, завързани с дебел ка- нап. Започна да ги разпъва на пода, а Лили имаше чувството, че ги вижда за пръв път. Повечето бяха пейзажи от блато: на един то бе изобразено през зимата, сковано от скреж под схлупеното небе; на друг през лятото, с покрит с мъх торф под вечерното слънце; на трети имаше изобразена само пръст, синьо-сива заради примесите и варовика в почвата. Картините бяха малки и красиви, а Грета продължаваше да разгъва нови на пода – десет, двайсет и повече – като килим от полски цветя, които разцъфваха пред очите ѝ.
– Наистина ли ги е нарисувал всичките?
– Някога беше много продуктивен – отвърна Грета.
– Кое е това място?
– Не позна ли блатото?
– Като че ли не. – Това я притесни, защото знаеше, че би трябвало да познава мястото, но то изглеждаше като отдавна забравено лице от миналото.
– Не помниш ли?
– Съвсем смътно. – На долния етаж пуснаха грамофона и зазвуча полка в изпълнение на акордеон и хорн.
– Блатото Синия зъб – каза Грета.
– Където е роден Айнар?
– Да. Както и Ханс.
– Ходила ли си там?
– Не, но съм го виждала на картини и съм слушала толкова много за него, че когато затворя очи, си го представям ясно.
Лили разглеждаше картините – блатото, заобиколено от лески и липи, както и един стар дъб, който сякаш растеше около голям камък. Спомни си, макар споменът да не бе неин, как върви след Ханс по пътека със затъващи в калта ботуши. Спомни си как хвърля задигнати от кухнята на баба си вещи в блатото и ги гледа как потъват безследно: чиния, метална купа, престилка с връзки от пущица. Имаше спомени как изрязва торф на блокчета и копае в нивата за торфен мъх. И Едвард I, дребно кученце, което един ден се подхлъзна от обрасъл с лишеи камък и се удави в черната вода.
Читать дальше