Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Чиновникът имаше слабо лице и нещо в меките му кафяви очи напомни на Грета за Айнар. Представи си как Айнар се качва колебливо на трамвай в Дрезден със сведени очи и свенливо прибрани в скута ръце – и потрепери. "Какво причиних на съпруга си?", помисли си тя.

– Мога ли да помогна с нещо? – Ханс се приближи до нея. Чиновникът не вдигаше очи от тефтера. Ханс и Грета не се докоснаха, но Грета усещаше близостта му, докато се взираше в картината: усмивката на Лили бе още по-широка заради опънатата от плувната шапка кожа; очите ѝ бяха тъмни и живи, бездънни. Грета усети нещо на ръката си, но когато вдигна глава не видя нищо, а Ханс се бе върнал до бюрото на чиновника с ръце в джобовете. Дали искаше да ѝ каже нещо?!

Карлайл ги бе заварил прегърнати в онзи мразовит дъждовен следобед, когато вратът на Ханс бе зачервен след посещението при бръснаря. Грета чу завъртането на ключа прекалено късно и за един неловък миг двамата с брат ѝ се вцепениха – тя с глава върху гърдите на Ханс, а Карлайл с ръка върху бравата.

– Не знаех, че... – започна той. Грета се отдръпна от Ханс, който вдигна ръце и рече:

– Не е каквото си мислиш...

– Ще се върна след малко – каза Карлайл и излезе, преди Грета да се опомни.

Вечерта, докато разтриваше болния му крак, тя рече:

– Понякога имам чувството, че Ханс е единственият ми приятел.

А брат ѝ, с разкопчана нощна риза отвърна:

– Разбирам те. Грета, никой не те обвинява, ако това те тревожи.

Сега, в кабинета на Ханс, до чиновника, който чертаеше нещо с молив и линия, Грета каза:

– Още нямам вести от Айнар.

– Тревожиш ли се?

– Не бива, но се тревожа.

– Защо не отиде с него?

– Той не пожела.

Ханс замълча и сви устни; нима я съжаляваше? Много мразеше да я съжаляват.

– Това не ме притеснява – заяви тя. – Разбирам защо пожела да замине сам.

– Грета.

– Да?

– Защо не отидеш да го видиш?

– Той не иска да ходя.

– Вероятно се срамува да те помоли за помощ.

– Не, Айнар не е такъв. А и защо да се срамува? След всичко, което преживяхме, защо би се засрамил чак сега?

– Помисли си какво преживява. Досега не му се е случвало подобно нещо.

– Но тогава защо не пожела да го придружа от самото начало? Ясно заяви, че не иска да ходя с него.

– Вероятно се е страхувал.

– Мислиш ли?

Чиновникът драсна клечка кибрит и запали цигара. Искаше ѝ се Ханс отново да я прегърне, но реши да не се приближава до него. Изправи гръб и приглади плохите на полата си. Осъзнаваше, че е старомодно, но не искаше да се хвърля в обятията му, докато още беше съпруга на Айнар.

– Отиди да го видиш – каза Ханс. – Ако искаш, ще дойда с теб. С радост ще те придружа.

– Не бива да ходя там.

– Напротив.

– А работата ми?

– Ще почака. А може да си вземеш триножника и боите.

– Наистина ли смяташ, че е удачно?

– Ще дойда с теб – повтори Ханс.

– Не, няма смисъл.

– Защо?

На бюрото на чиновника имаше брой на L'Echo de Par отворен на отзивите за последната ѝ изложба. Още не бе чела статията, но един параграф ѝ се наби на очи, сякаш бе подчертан: "След безброй портрети на един и същ модел – странно момиче на име Лили – Грета Вегенер става скучна. Пожелавам ѝ да си намери нов модел и нова гама от цветове. Щом е от Калифорния, защо не погледне към жълтите и златни нюанси от родината си? Нарисувайте ми картина на Тихия океан и каньоните!".

– Ако изобщо отида, ще съм сама – каза Грета.

– Сега говориш като Айнар.

– Та аз съм като него.

Смълчаха се за няколко минути, разглеждаха картините и слушаха дъжда и шума от улицата. В Париж бе студено, сутрин влагата се пропиваше под кожата и Грета си представяше, че единственото по-влажно и сиво място на света в момента е Дрезден. Ако отидеше там, щеше да е като да навлезе още по-дълбоко в недрата на зимата.

Ханс отново каза:

– Ако мога да помогна с нещо...

Той пак се приближи до нея и Грета отново изпита онова усещане върху ръката си – все едно перце гали кожата ѝ. Дори през сивия костюм долавяше тихия му пулс.

– Грета.

– Трябва да тръгвам.

– Дали...

– Наистина трябва да тръгвам.

– Добре. – Ханс ѝ помогна да си облече шлифера. – Съжалявам.

Тогава чиновникът попита дрезгаво:

– Да очакваме ли нови картини в скоро време, госпожо Вегенер?

– Не, вероятно по-нататък – отвърна тя и когато излезе на улицата сред пълзящите в дъжда коли и безбройните чадъри по тротоара, реши, че ще опакова сгъваемия триножник и боите и ще си запази цяло купе за следващия влак до Дрезден.