Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Таk, tak.

На третия ден от постъпването си в клиниката, докато седеше в зимната градина, забеляза през стъклото, че навън са поникнали минзухари. С ярките си цветове и сгушени на вятъра изглеждаха толкова смели в кафявата пръст, която през следващите няколко седмици щеше постепенно да се превърне в зелен килим. Днес реката имаше цвета на масло и течеше лениво, а по нея се носеше шлеп, пренасящ стока, увита с черен брезент и стегната с въжета.

– Как мислите, дали тази година ще се запролети по-рано?

– Моля? – попита Лили.

– Забелязах, че гледате минзухарите.

Едно момиче бе седнало незабелязано на съседния стол и сега се премести срещу Лили от другата страна на бялата желязна маса.

– Май са подранили – отвърна Лили.

– Сигурна съм, че тази година пролетта ще настъпи по-рано – рече момичето с разпиляна по раменете руса коса и чипо носле. Оказа се, че името ѝ е Урсула и е сираче от Берлин. Още нямаше двайсет години и се бе озовала в Дрезден по обичайната причина.

– Мислех си, че го обичам – сподели ѝ Урсула по-късно.

На другия ден слънцето грееше още по-силно. Лили и Урсула се запътиха към парка, облечени с пуловери с високи яки и кожени шапки с наушници, взети назаем от фрау Кребс. Тръгнаха по алеята към минзухарите, които вече бяха поникнали на всякъде. Навън, край река Елба, на вятъра, който бе по-мразовит, отколкото изглеждаше от зимната градина, Урсула попита.

– А ти защо си тук, Лили?

Лили се замисли, прехапа устни и скри ръце в ръкавите. На- края отговори:

– Аз съм болна отвътре.

– Разбирам – каза Урсула.

От този момент нататък всеки следобед двете пиеха чай заедно. Избираха си шоколадови бонбони от многобройните кутии, които Урсула бе измъкнала от последното си работно място.

– Заради тези бонбони загазих – заяви Урсула, взе бонбон с формата на мида и го лапна. Разказа на Лили за магазина за шоколад на булевард "Под липите", където работела. Най-богатите мъже в Берлин ходели там по обед или в пет часа и с преметнати на лакът палта купували триетажни кутии с бонбони, увити в златист станиол и завързани със сатенени панделки.

– Сигурно си мислиш, че се влюбих в някой от тях – рече Урсула и остави чашата с чай в чинийката. – Но не стана така. Влюбих се в момчето, което бъркаше шоколада в работилницата отзад. Той сипваше торбите с орехи, калъпите масло, кофите с мляко и какаото на прах в казаните. Казаните бяха толкова големи, че вътре можеха да се сгушат двама влюбени. Казваше се Йохен и имаше лунички по цялото тяло. Пристигнал в Берлин от Котбус край границата с Полша, за да забогатее, но се трудеше на стоманените казани и въртеше ръчката на миксера, и ако не внимаваше, остриетата щяха да сграбчат кльощавата му ръка и да я завъртят стотици пъти за по-малко от минута.

Минали четири месеца преди Урсула и Йохен да си проговорят, тъй като на продавачките с розови униформи било забранено да общуват с помощниците от работилницата, където винаги било горещо и миришело на пот и горчив шоколад, а разговорите се въртели предимно около половите органи на момичетата зад стъклените щандове в предната част на магазина. Но един ден се наложило Урсула да отиде отзад, за да попита кога ще е готова следващата партида с нуга. Йохен, едва седемнайсетгодишен, килнал шапка назад и отвърнал: "Днес няма да има повече нуга. Кажи на онзи глупак просто да се прибере у дома и да се извини на жена си". Сърцето на Урсула се изпълнило с любов.

Лили се досещаше как се е развила историята след това: първата целувка в задната стая; прегръдките край стоманените казани; страстта късно вечер в притихналия магазин до неподвижните миксери; любовните стенания.

"Колко тъжно", помисли си тя, загледана в блещукащите води на реката. За пет дни двете с Урсула се бяха сприятелили! Въпреки положението, в което се бе озовала Урсула, Лили мечтаеше нещо такова да се случи и на нея. Да, каза си тя. И с мен ще е така: любов от пръв поглед, пламенна и изпепеляваща страст.

На следващата сутрин професор Болк дойде в стаята ѝ и каза:

– Моля те, днес не яж нищо. Дори не слагай сметана в чая си. Утре е денят.

– Наистина ли? – попита Лили. – И няма да се откажете?

– Запазих операционната. Сестрите вече получиха графика. Качила си няколко килограма. Няма да се отказваме. Утре е твоят ден, Лили. – След тези думи професорът си тръгна.

Лили слезе на закуска в столовата със сводести прозорци и под, настлан с борови дъски, където дългата маса бе отрупана с чинии с колбаси, панери с хлебчета и кана с кафе. Лили си сипа кафе и седна сама на маса в ъгъла. С помощта на нож за масло разпечата плика с писмо от Грета.