Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Айнар отиде до операта и си купи билет за "Фиделио". Знаеше, че там се събират хомосексуалисти и се притесни, че жената на гишето с мръсно стъкло ще го помисли за един от тях. Момичето бе младо и красиво, със зелени очи, но дори не погледна към него, докато прибираше предпазливо парите през отвора, сякаш не бе сигурна дали иска да ги приеме. Айнар отново се почувства изтощен от факта, че светът не вижда истинската му същност.

После изкачи стъпалата, четирийсет и едно, до Терасата на Брюл на брега на река Елба. Покрай алеята имаше засадени дръвчета, подкастрени във формата на квадрати, а под тях разположена желязна ограда, на която хората се облягаха, за да се полюбуват на красивата река. Откъм водата духаше вятър. Айнар вдигна яката на палтото си. Мъж с количка продаваше наденички в хлебче и вино в малки чаши. Той подаде на Айнар сандвича и му наля ябълково вино. Айнар постави внимателно чашата на коляно и отхапа от топлата наденичка с хрупкава кожа по краищата. След това пийна вино и затвори очи.

– Знаете ли как се нарича това място? – попита продавачът.

– Моля?

– Терасата на Брюл. Наричат я Балкона на Европа. – Мъжът се усмихна и разкри няколко липсващи зъба. Чакаше Айнар да изпие виното и да върне чашата. От терасата се виждаха куполите на Японския дворец, зад него – скосените покриви на Новия град и вили с дървета в градините, а отвъд тях – просторната шир на Саксония. Застанал на терасата, Айнар имаше чувството, че целият свят лежи в краката му и го очаква.

– Колко ви дължа? – попита той продавача.

– Петдесет пфенига.

Айнар му подаде монета от алуминий и бронз. Реката бе сива и бурна.

Изпи виното и върната чашата на продавача, а той я избърса в ризата си.

– Успех, господине! – пожела му мъжът и продължи нататък с количката.

Айнар го проследи с поглед как се отдалечава покрай жълтите каменни фасади със зелени медни покриви. Дрезден бе изключително красив град с величествените сгради в стил рококо – Музея за съвременно изкуство, Фрауенкирхе, Историческия музей, елегантния площад пред операта – прекрасен фон за портрет на дребен мъж, бутащ количка с наденички. Небето над града бе притъмняло като пред буря. Айнар бе уморен и измръзнал и докато стоеше на Терасата на Брюл, изпита чувството, че миналото му се променя.

Минаха още два дни преди професор Болк да му прати вест, че е готов да го приеме. Айнар се върна в Общинската женска клиника една слънчева сутрин по мокрия блещукащ тротоар. На дневна светлина клиниката изглеждаше по-голяма – бежово имение със сводести прозорци и часовник над входа. Разположена бе в малък парк сред дъбове, брези, върби и зеленики.

Фрау Кребс го посрещна и го поведе по коридор с лъснат махагонов под. От двете страни имаше редици от врати и Айнар срамежливо надзърташе през тях с любопитство. Стаите от едната страна на коридора бяха облени от слънчева светлина, а вътре под всеки прозорец имаше по две легла със завивки, пухкави като чували с брашно.

– В момента момичетата са в зимната градина – каза фрау Кребс. На врата ѝ, точно под косата, имаше родилно петно с цвят на малиново сладко.

Фрау Кребс му съобщи, че клиниката разполага с трийсет и шест легла. На втория етаж се намираха хирургията, отделението по вътрешни болести и гинекологията. От другата страна на вътрешния двор имаше сграда с надпис над вратата "Патология".

– Патологията се намира в най-новата ни сграда – заяви гордо фрау Кребс. – Там е лабораторията на професор Болк.

Правоъгълната сграда бе построена от жълти тухли, които напомниха на Айнар – за негов срам – за белега от шарка на Грета.

Първият преглед при професор Болк приключи бързо.

– Срещнах се с жена ви – каза той.

Айнар седна на масата за прегледи. Стана му страшно горещо в костюма, а колосаната яка го стисна за гърлото. Фрау Kpебс влезе и подаде на професора папка. Черните ѝ обувки скърцаха по пода. Професорът носеше очила със златисти рамки, които отразяваха светлината от лампата и криеха цвета на очите. Той бе висок и по-млад, отколкото Айнар очакваше; имаше красиво лице. Сега разбра, защо Грета го бе харесала: движения му бяха бързи, но елегантни, и докато говореше, ръцете му махаха хипнотизиращо: сякаш летяха като птици във въздуха, кацваха в ъгъла на бюрото до трите дървени кутии с документи, докосваха гърлото на Айнар и подчертаваха всяко изречение с равномерно почукване като на кълвач.

Професор Болк го помоли да се съблече и да се качи на кан- тара. Преслуша го със студена слушалка.