Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Навън река Елба течеше черна, а един ярко осветен параход мина под моста. Професор Болк каза:

– Бих искал да започнем следващата седмица.

– Следващата седмица? Не може ли по-рано?

– Първо трябва да те преместим в клиниката, за да си почиваш и да сложиш някой и друг килограм. Ще трябва да си напълно отпочинал. Иначе съществува риск от инфекция.

– Каква инфекция? – попита Айнар, но в този момент пристигна келнерът и вдигна съдовете и приборите, след което помете трохите с малка сребърна четка.

Айнар се прибра с такси в хотела. Проститутката от съседната стая бе излязла някъде и той спа непробудно, като се размърда само веднъж, когато на гарата пристигна влак. На сутринта стана и се изкъпа в дъното на коридора, в студено помещение с паянтова врата. Облече кафява пола, бяла блуза с плетена на една кука яка и вълнена жилетка, и си сложи малка шапчица, килната настрани. Лицето му изглеждаше бледо в запотеното от дъха му огледало. Възнамеряваше да постъпи в клиниката като Лили, тъй като тя щеше да си тръгне оттам през пролетта. Не го правеше нарочно, просто това бе естествен развой на събитията. В банята на хотела, на фона на шума от влаковете, долитащи през дъските на вратата, Айнар Вегенер затвори очи и когато ги отвори, беше Лили.

ФРАУ КРЕБС, чието лице бе осеяно от спукани капиляри, прие Лили в клиниката и ѝ нареди да облече една от белите болнични нощници, които се завързваха на кръста с шнур. После я заведе до стая в дъното на коридора, където Лили трябваше да си почива цяла седмица. Вътре имаше легло с метална поставка за крака. Фрау Кребс дръпна пердето на прозореца. Стаята гледаше към малък парк, спускащ се до брега на река Елба. Водата бе стоманеносиня и Лили зърна как група моряци на палуба на товарен кораб са се сгушили в палтата си заради студа.

– Тук ще ти хареса – каза фрау Кребс. Облаците в небето се разкъсаха и сноп светлина проряза кръг върху водната повърхност, който заблестя като златната огърлица на шията на Лили.

Фрау Кребс се покашля.

– Професор Болк ми каза, че ще дойдеш, но забрави да ми каже името ти. Типично за него.

– Казвам се Лили.

– Лили чия?

Навън облаците се разпръснаха и отвориха голяма светлосиня дупка в небето, реката засия, а моряците с дебелите палта вдигнаха очи към синевата. Лили се замисли и отговори:

– Елбе. Лили Елбе.

Следобед слезе да пие чай в зимната градина. Намери един метален стол и седна встрани от останалите, а слънцето погали лицето ѝ през стъклото. Денят се бе прояснил и сега небето бе синьо. Помещението се затопли достатъчно, за да се изпълни въздухът с аромата на папрати и бръшляна, виещ се по метални решетки на стените. Зимната градина гледаше към Елба, набраздена от вълни заради поривите на вятъра, който бе пропъдил облаците. Белите гребени ѝ напомниха за протока Категат в Дания и за пейзажите на Айнар. Преди години Лили сядаше па плетения стол във Вдовичи дом и гледаше картините му. Разглеждаше ги безпристрастно, все едно бяха дело на отдавна починал роднина, с когото се гордееше.

През тази седмица Лили спеше до късно; имаше чувството, че колкото повече си почива, толкова повече се уморява. Следобед пиеше чай и хапваше сладкиш в зимната градина. Сядаше на металния стол, поставяше чашата на коляно и кимаше плахо на другите момичета, които се събираха в градината да клюкарстват. От време на време някое от тях се разсмиваше толкова силно, че Лили поглеждаше нататък: събрани в кръг млади жени с дълги коси, лъщяща от здраве кожа и кореми, издуващи болничните нощници. Лили знаеше, че повечето пациентки са тук по тази причина, и ги гледаше крадешком, не с презрение или жалост, а с интерес и копнеж, защото момичетата разговаряха непринудено и никое от тях – ако се съдеше по гръмкия им смях, отекващ из зимната градина като сребърен куршум, който заплашваше да разбие стъклата – май не се притесняваше, че през следващите няколко месеца ще живее в Общинската женска болница в Дрезден. Клиниката приличаше на общество, което още не я бе приело. "Може би един ден и аз ще съм като тях", каза си тя, докато слънцето галеше коленете и китките ѝ, обърнати навън за да усетят топлината, която бе започнала да прониква постепенно в тялото ѝ.

Лили знаеше, че професор Болк иска от нея да напълнее. Всеки следобед фрау Кребс ѝ носеше оризов пудинг с бадеми в пълнежа – по датски. Първия път, когато гребна от крема и усети в устата си твърдия, грапав бадем, Лили вдигна очи и, забравила къде се намира, каза на датски: