Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Лежеше на легло с метална поставка за крака, през чиито пречки виждаше стаята – все едно гледаше през прозорец с решетка. Тапетите бяха жълти с розови цветчета. В ъгъла върху стол имаше преметнато одеяло. Масичката до леглото бе застлана с плетено на една кука каре, а върху него стоеше вазичка с теменужки. Масата имаше чекмедже и Лили се зачуди дали вещите ѝ са в него. Подът бе застлан с бежов килим, протрит на места.

Опита да се надигне, но я преряза силна болка и тя отново се отпусна върху твърдата възглавница. Причерня ѝ пред очите. Помисли си за Грета и се зачуди дали тя е при нея в стаята, например в ъгъла срещу прозореца, накъдето не можеше да погледне, защото нямаше сили. Лили нямаше представа какво ѝ се е случило, поне за момента, докато още усещаше хлороформа в ноздрите си. Знаеше, че е болна и в първия миг ѝ хрумна, че е дете със спукан апендицит в провинциалната болница в Ютланд; беше на десет години и Ханс скоро щеше да пристигне с букетче полски цветя. Но това не бе възможно, защото Лили очакваше и Грета, която беше съпруга на Айнар. Това я накара да се запита шепнешком: Къде е Айнар?

Помисли си за всички тях: Грета, Ханс и Карлайл, чийто равен, настойчив глас звучеше разумно и убедително; помисли си за уплашения Айнар, изгубил се в големия си костюм, отделен от останалите, някак си изчезнал завинаги. Лили отвори очи. От тавана висеше крушка с метален лампион. От нея се спускаше дълъг шнур, който стигаше до леглото ѝ и завършваше с кафяво топче. То лежеше върху зеленото одеяло и Лили дълго размишлява дали да извади ръка изпод завивката, за да дръпне кафявото топче и да угаси светлината. Съсредоточи се върху дървеното топче, което приличаше на мънистата по сметалата. Накрая, когато все пак успя да извади ръка, уморатая и болката избухнаха като гореща бяла светлина. Главата ѝ отново тупна на възглавницата и тя затвори очи. Само преди часове, още преди изгрев, в ръцете на професор Алфред Болк, Айнар Вегенер се бе преобразил от мъж в жена, след като двата му тестиса бяха отрязани от сбръчканото сакче на скротума, и сега Лили Елбе потъна в сън за три дни и три нощи.

ГРЕТА НЕ МОЖЕШЕ да си намери място. Закопчаваше мантията, прибираше коса с гребена с формата на костенурка, смесlаше боите в палитрата, заставаше пред портрета на Лили и изпадаше в недоумение как да го довърши. Картината – горната част от тялото на Лили бе готова, а долната представляваше само очертания с молив – и изглеждаше като рисувана от друг. Взираше се в платното, опънато с пирони, които сама бе заковала, но не можеше да се концентрира. Всичко я разсейваше. На вратата имаше брошура с призив да се запише в някаква библиотека. Едвард IV мляскаше, докато пиеше вода от купичката. През отворената врата в ателието на Айнар се виждаха спретнатото канапе, застлано с чергата в розово и червено – празна и подредена стая, в която вече никой не живееше. Скрин с празни чекмеджета; празен гардероб с една-единствена закачалка. Гърдите ѝ се стегнаха от болка и единственото, за което можеше да мисли, бе как Айнар прекосява Европа в дрънчащ вагон, как пристига в Дрезден вечерта с влажна от мъглата коса, стиснал адреса на клиниката в ръка.

Ханс организира поредната изложба на нейни картини в галерията си и за пръв път Грета не отиде на откриването. Писнало ѝ бе от всичко, но не го каза на Ханс, защото би прозвучало неблагодарно, капризно. Особено от устата на Грета, за която само преди пет години никой не бе чувал и която тази cyтрин даде интервю на красив журналист от Ница с премрежен поглед, който я прекъсна с думите: "Кога осъзнахте колко сте велика?". Да, за пет години бе постигнала толкова много, но въпреки това си мислеше: "Постигнах успех, но какво значение има?" Остана сама, а съпругът ѝ и Лили бяха в Дрезден, също сами.

Повече от седмица след като Айнар замина, в един дъждовен ден, огласян от свистящите спирачки на автомобилите, Грета отиде при Ханс в галерията. Той седеше в кабинета си , а на съседното бюро чиновник пишеше в счетоводния тефтер.

– Не успях да продам всички картини – каза Ханс.

Един от портретите на Лили – под чадър в къпалнята до Сена – стоеше подпряна на бюрото, на което чиновникът дращеше с молив по редовете в тефтера.

– Трябваше да дойдеш на откриването. Някакъв проблем ли има? – попита Ханс и добави: – Запозна ли се с новия ми асистент? Това е мосю Льо Гал.