Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Скъпа Лили,

Харесва ли ти в Дрезден? Какво мислиш за професор Болк? Сигурна съм, че вече сте се запознали. Той има много добра репутация. Носи му се славата, а може би след всичко това ще се прочуе още повече.

В Париж не се случва нищо интересно. Откакто замина, работата не ми спори. Ти си идеалният модел и сега не мога да намеря друг толкова красив. Ханс дойде на гости вчера. Притеснява се за пазара на картини. Казва, че продажбите намаляват, не само тук, а из цяла Европа. Но това не ме притеснява, както знаеш. Когато му го казах, той заяви, че ми е лесно да говоря така, защото за нашите картини с Айнар винаги ще се намерят купувачи. Не знам защо го каза, но сигурно щеше да е прав, ако Айнар още рисуваше. Лили, ти мислила ли си да се захванеш с рисуване? Може да си купиш водни бои и скицник, за да си уплътняваш времето, което сигурно минава много бавно там при теб. Каквото и да говорят, убедена съм, че Дрезден не е Париж.

Дано си добре. Това ме тревожи най-много. Щеше ми се да съм до теб, но те разбирам. Някои неща човек трябва да направи сам. Лили, замисляла ли си се как ще се чувстваш, когато всичко приключи? Ще си свободна! Аз поне така си го представям. А ти? Надявам се и ти да мислиш така.

Пиши при първа възможност. Страшно ми липсваш, на Едвард IV също. Той спи на твоето канапе. Аз почти не мигвам.

Ако имаш нужда от мен, само ми кажи. Ще дойда веднага.

С обич,

Лили си представи апартамента в Париж: ателието на Айнар, чисто и недокоснато; утринната светлина в ателието на Грета; кадифената табуретка, потънала под тежестта на Карлайл; Грета по мантия, опръскана с боя, с коса, спускаща се като мразовита вода по гърба ѝ; Ханс, надул клаксона на улицата, за да даде знак на Лили да слезе. Прииска ѝ се да се върне там, но в момента бе невъзможно.

Следобед се срещна с Урсула, чиито бузи бяха зачервени от тичане.

– Имам писмо от него! – размаха тя бял плик. – От Йохен е!

– Откъде знае, че си тук?

– Писах му. Не се сдържах, Лили. Стана ми тъжно и му писах колко го обичам, както и че още не е твърде късно. – Косата ѝ бе вързана на опашка и изглеждаше още по-млада с пухкавите си бузи с трапчинки. – Какво ли ми е написал?

– Прочети писмото.

Урсула отвори плика и започна да чете наум. Усмивката ѝ постепенно се стопи, а когато обърна страницата, вече се мръщеше. Накрая прокара ръка под носа си и каза: – Пише, че може и да дойде да ме види, ако успее да спести достатъчно пари и от магазина го пуснат в отпуск.

– А ти искаш ли той да дойде?

– Да. Но не бива да се надявам. Ще му е трудно да си вземе почивен ден. Но казва, че ще дойде, ако има време.

Смълчаха се за няколко минути. Урсула се покашля.

– Разбрах, че ще ти правят операция.

Лили отвърна със сведен поглед, че е вярно.

– Какво ще ти правят? Ще се промениш ли?

– Ще се оправя. Професор Болк ще ме излекува.

– О, зловещият стар Болк. Дано не те повреди. Наричат го Болк Ножа. Винаги е готов да среже някое момиче.

За момент Лили се уплаши.

– Извинявай – каза Урсула. – Не говорех сериозно. Знаеш как клюкарстват момичетата. Нищо не разбират.

– Няма нищо.

По-късно, когато се прибра в стаята, Лили се приготви за лягане. Фрау Кребс ѝ даде малко бяло хапче. "Ще ти помогне да заспиш". Лили изми лице на мивката. Гримът – оранжевата пудра, розовото червило, кафявия молив за вежди – се стече в умивалника заедно с водата. Когато вдигнеше молива, готова да очертае веждите, я обземаше странно чувство, пърхане точно под ребрата. Айнар така ли се чувстваше, когато четката му докоснеше бялото платно? Лили потрепери и изпита съжаление. Наложи се да преглътне, за да не изплюе приспивателното хапче.

На следващата сутрин се чувстваше сънена и замаяна. На вратата ѝ се почука. Сестра с вдигната на кок коса отметна завивките. До леглото я чакаше количка, миришеща на спирт и стомана. Някъде в далечината зърна лицето на професор Болк,който попита:

– Тя добре ли е? Нека първо се уверим, че всичко е наред.

Всичко друго бе като в мъгла. Знаеше, че е рано сутринта и че я карат по коридора на клиниката още преди слънцето да е изгряло над полетата с рапица източно от Дрезден; позна летящите врати с прозорчетата, които се затвориха зад нея преди зората да огрее Терасата на Брюл, откъдето бе видяла река Елба, града и цяла Европа и където бе решила, че ще загърби миналото.

Когато се събуди, зърна жълто перде на прозореца. Отсреща имаше малък гардероб с огледало и ключ, завързан за син шнур с пискюл; за миг си помисли, че е гардеробът от ясен, но после си спомни – макар да ѝ се струваше, че се бе случило на друг човек – онзи следобед, когато бащата на Айнар го завари седнал пред гардероба с жълтия шал на майка си на главата.