Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Разбрах, че сте художник – отбеляза професорът. – Ужасно слаб сте, господин Вегенер.

– Вече нямам особен апетит.

– Защо? – професорът взе затъкнатия зад ухото си молив и записа нещо в картона.

– Не знам.

– Поне опитвате ли се да хапнете нещо, дори да не сте гладен?

– Трудно ми е. – Айнар си спомни как му прилошаваше миналата година; събуждаше се в слънчевия апартамент със свит стомах, сякаш едва предишната вечер бе минал на рентгена на доктор Хекслер. Спомни си за кофата до леглото, която Грета изпразваше всяка сутрин. Тя не се оплакваше, а само го погалваше по челото.

Стаята за прегледи бе облицована със зелени плочки до средата на стените; Айнар зърна лицето си в огледалото над мивката и изведнъж реши, че вероятно е най-тежко болният пациент в Женската болница в Дрезден, защото повечето жени идваха тук не болни, а бременни след една-единствена нощ с някой младеж, когото повече нямаше да видят.

– Какво рисувате? – попита професор Болк.

– Напоследък нищо.

– Защо?

– Заради Лили – призна Айнар. Все още не бе станало въпрос за Малката Лили и той се зачуди дали професор Болк изобщо знае за нея; дали бе чувал за хубавото момиче с изящна шия, което се опитва да излезе от сухата, болна кожа на стария Айнар?

– Съпругата ви каза ли какво възнамерявам да направя? – попита професорът. Дори на фона на зелените плочки и ярката светлина от лампата лицето на професор Болк изглеждаше свежо и бяло като хляб. Само лицето на Айнар ли беше зеленикаво? Той попипа с пръсти бузата си и усети потта. – Спомена ли какви процедури искам да приложа?

Айнар кимна.

– Каза ми, че веднъж завинаги ще ме превърнете в Лили. – Грета не му бе казала само това. Каза му и "Това е единственият ти шанс, Айнар".

– Искате ли да се видим за вечеря в "Белведере"? – попита професор Болк. – Знаете ли къде се намира? От другата страна на река Елба. До Терасата на Брюл.

– Да, знам.

Професорът постави изненадващо влажна длан на рамото му и рече:

– Айнар, чуй ме внимателно, разбирам те. Разбирам какво искаш.

Вечерта се срещнаха в "Белведере". Ресторантът сияеше в бяло и златисто, а навън вечерната мъгла се спускаше над синята река Елба и далечните хълмове на Лошвиц. До станциите на келнерите имаше палми в саксии. Оркестърът на сцената свиреше увертюри на Вагнер.

Келнер с фрак им донесе бутилка шампанско в сребърна кофа.

– Но ние не празнуваме нищо – каза професор Болк, докато келнерът отваряше бутилката. Корковата тапа излезе с пукване и жените на съседните маси източиха обгърнати от дебели кадифета вратове, за да видят какво става.

– А може би трябва – каза Айнар тихо сред звъна на сребърните ножове за риба, които келнерът поставяше на масата. Помисли си за Лили. По-рано се чудеше дали да не прати нея на вечерята в "Белведере".

Професор Болк се зае да обезкостява пъстървата си. Айнар наблюдаваше как ножът с извит като кукичка връх разрязва тънката кожа и разкрива розовата плът.

– Да ти призная, когато за пръв път срещнах човек като теб, не бях съвсем сигурен какво да му кажа. В началото си мислех, че няма как да му помогна.

Айнар ахна.

– Нима познавате и друг като мен?

– Грета не ти ли разказа за първия ми пациент – професорът се приведе над масата – в твоето положение?

– Не, не ми е казвала.

– Имаше един мъж, на когото исках да помогна. Но той избяга, преди да започнем. Уплаши се. Но е напълно разбираемо.

Айнар си помисли: "Избягал е преди да започнете с какво?" Професор Болк несъмнено си мислеше, че Айнар е много по- информиран. Разказа му за предишния си пациент, който бил убеден, че е жена, и започнал да се нарича Зиглинде Таненхаус дори когато се обличал като мъж. Работел като кондуктор във влака от Вьолфниц за Клоцше и настоявал да се обръщат към него с "госпожице". Пътниците, естествено, не разбирали защо. Само се взирали озадачено в синята му униформа и черната му вратовръзка.

– Но в деня на първата операция той изчезна – обясни професорът. – Измъкнал се от стаята си в клиниката и, незнайно как, минал незабелязано покрай фрау Кребс. Накрая се върнал на работа, но вече облечен с женска униформа, тъмносиня пола с платнен колан.

Келнерът дойде да им налее още вино. Айнар се досещаше какво му обещава професорът. Ножът за риба блещукаше на светлината от големия свещник на поставката зад тях. Айнар предполагаше, че процедурата ще е един вид размяна. Щеше да замени увисналата плът между краката си с нещо друго.