Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Айнар натисна звънеца и зачака. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Клиниката приличаше повече на имение в квартал с липи, брези и огради от ковано желязо. От храстите долетя шумоленето на някакво животно, котка или плъх, криещо се от студа. Спускаше се мъгла и Айнар за миг забрави къде е. Облегна чело на металната табела и затвори очи.

Позвъни отново. Този път чу вътре да се отваря врата – приглушено като шума от животинчето в храстите.

Най-накрая на входа се появи жена със семпла сива пола с тиранти и го изгледа изпитателно. Сивата ѝ коса бе подстригана до брадичката. Очите ѝ също бяха сиви. Изглеждаше все едно редовно не си доспива, сякаш излишъкът от кожа на гърлото не ѝ позволяваше да отпусне глава на възглавницата.

– Да? – каза тя.

– Аз съм Айнар Вегенер.

– Кой?

– Идвам при професор Болк.

Жената приглади плохите на полата си.

– Професор Болк?

– Той тук ли е?

– Обадете се по телефона утре.

– Утре ли? – Нещо сякаш го стисна за гърлото.

– Да не би момичето ви да е тук? – попита жената. – Затова ли дойдохте?

– Не ви разбирам – отвърна Айнар. Жената плъзна очи по него, по чантата с дрехите на Лили.

– Имате ли стая, в която да отседна? – попита Айнар.

– Но това е женска клиника.

– Да, знам.

Той се обърна и пое по тъмната улица, след което спря на ъгъл, осветен от конусовидна лампа, окачена на жица над кръстовището. Накрая хвана такси и почти на зазоряване успя да се настани в хотел "Хьорициш" близо до гарата в Стария град. Облепените с тапети на лозници стени на хотела бяха достатъчно тънки, за да разбере какви са тарифите на проститутката в съседната стая. Айнар легна облечен върху завивките на леглото. Чу как на гарата пристига влак с пищящи по релсите колела. Няколко часа по-рано на същата гара жена с палто от заешка кожа го помоли да я вземе със себе си и само при спомена лицето му почервеня от срам. Нейният глас и гласът на проститутката в съседната стая забумтяха в главата му заедно с образа на червените им устни и гънките на тънките им поли. Айнар затвори очи и се уплаши за Лили.

Когато на другия ден се върна в клиниката, се оказа, че про- фесор Болк не може да го приеме.

– Той ще ви се обади – каза фрау Кребс, която носеше същата сива пола от снощи.

Щом чу това, Айнар се разплака на входа на клиниката под фенера. Денят бе също толкова студен колкото предишната вечер и той трепереше, докато вървеше по хрущящия под краката му чакъл. Нямаше друга работа, затова се скита из града, гладени уморен.

По магазините на Стария площад бе пълно с хора, скрили се от вятъра. По пътеките между щандовете на дрогерия "Херман Рош" обикаляха банкови чиновници, излезли в обедна почивка. Сградите бяха опушени от сажди, по-тъмни и от небето, а по навесите бяха изписани имената на магазини, чиито каси все по-рядко отчитаха приходи с всеки следващ месец на рецесия: КАРЛ ШНАЙДЕР, МАРИЕН АПОТЕКЕ, ЗАЙДЕНХАУС, РЕНЕР КАУФХАУС и ДРОГЕРИЯ ХЕРМАН РОШ. В центъра на площада спираха автомобили, а две момчета с туидени шапки и къси панталони, с посинели от студ крака и ожулени колене, ги паркираха. Жена с накъдрена на букли коса слезе от джипа си; синята рокля ѝ бе толкова тясна, че коремът ѝ заплашваше да разкъса копчетата. Момчетата паркираха колата ѝ в тясна пролука, след което се разсмяха подигравателно, докато жената си слагаше червило, без да ги забелязва.

По-малкото момче вдигна очи, видя Айнар и отново се разсмя. Приличаха на братя с острите си носове и жестокия смях. Айнар осъзна, че вече не се смеят на дебелата жена, която пресичаше трамвайната линия на път за дрогерията, където днес продаваха на половин цена вода за уста "Одол" и помада "Шупен". Смееха се на него, на изпитото му лице и на развяващото се около тънките му като клечки крака плато. Айнар видя през стъклото как дебелата жена попипва шишетата с вода за уста. Прииска му се да е на нейно място, да разглежда цените па пирамидата от шишета, да пусне в кошницата си кутия с помада. Представи си как жената се прибира в дома си в Лошвиц и подрежда тоалетните продукти в шкафчето на съпруга си над мивката.

Айнар продължи да обикаля из града и да зяпа витрините. В един галантериен магазин имаше разпродажба и пред вратата се виеше опашка от жени. Зарзаватчия зареждаше зеле. Айнар спря пред витрината на магазин за хвърчила. Вътре мъж с очила, кацнали на върха на носа, огъваше дървени пръчки на работния тезгях. Заобикаляха го хвърчила с всевъзможни форми: пеперуда, вятърна мелница, дракони и птици. Имаше хвърчило с формата на орел, както и едно малко и черно, с жълти, ококорени като на прилеп очи.