Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

И през онзи топъл августовски следобед тя се появи пред кабинета му и го поведе по улиците на Копенхаген под отворените прозорци, от които се чуваха гласовете на деца, готови за лятната ваканция на Северно море, и пискливия лай на малки кучета, готови да излязат на разходка.

Когато стигнаха до улицата, на която живееше Грета, тя каза:

– Прикривай се!

Айнар не разбра какво има предвид, но тя го хвана за ръката и двамата поеха по улицата, като се криеха зад паркираните коли. Предишната вечер бе валяло и тротоарите бяха мокри, от нагретите от слънцето колела се разнасяше мирис на гуми – същият мирис, за който щеше да се сеща след години, докато обикаляха из Париж с колата на Карлайл и планираха бъдещето на Лили. Привеждаха се зад автомобилите все едно бягаха от вражески огън. Така изминаха доста път, чак до улицата, на която живееше хер Янсен, собственика на фабрика за ръкавици където при пожар бяха загинали четирийсет и седем жени, приведени над шевните машини; до улицата, на която живееше графиня Хаксен, осемдесет и осем годишна жена, която притежавше най-голямата колекция от чаени чаши в Северна Европа – колекция толкова голяма, че дори самата аристократка нямаше нищо против, когато се ядоса, да разбие някоя от тях в стената, минаха покрай дома на семейство Хансен с близначките – толкова руси и красиви момиченца, че родителите им постоянно се страхуваха някой да не ги отвлече. Стигнаха до бяла къща със синя врата и саксии с мушката на прозорците, червени като кокоша кръв и с аромат, разнасящ се чак до отсрещния тротоар – горчив, плътен и някак си неприличен. Това бе къщата, в която бе живял бащата на Грета по време на войната. Сега, след като войната бе приключила, той се връщаше в Пасадена.

Скрити зад едно рено, Грета и Айнар наблюдаваха как мъже свалят дървени сандъци по стълбите и ги товарят в чакащите пред къщата камион. Усещаха мириса на мушката, опаковъчна слама и на потта на мъжете, които тъкмо повдигаха сандъка, в който бе опаковано леглото с балдахин на Грета.

– Баща ми заминава – каза тя.

– А ти?

– О, не. Аз оставам. Не виждаш ли?

– Какво?

– Най-сетне съм свободна.

Но Айнар още не я разбираше. Не разбираше, че Грета иска да остане сама в Дания, без нито един близък в Европа, за да постигне мечтите си. Имаше нужда цял океан и континент да я разделят от семейството ѝ, за да успее най-сетне да диша спокойно. Тогава Айнар обаче още не разбираше, че тази нужда да замине надалеч, за да преоткрие себе си, е поредната проява на американската ѝ дързост. До този момент не си бе представял, че и той може да направи същото.

И тази част от живота му нямаше да се споменава в некролога. Нямаше да знаят къде да я потърсят. И като повечето журналисти, младите репортери с оредяващи коси нямаше да се постараят достатъчно, че да проверят източника. Времето изтичаше. Айнар изчезваше. Само Грета щеше да помни как е живял.

Некрологът, който никога нямаше да бъде написан, трябваше да продължи така:

Един ден миналото лято Лили се събуди и установи, че ѝ е непоносимо горещо. Беше август. За пръв път, откакто се бяха оженили, Грета и Айнар решиха да не ходят на почивка в Мантон. Най-вече заради влошаващото му се здраве. Заради кървенето. Заради отслабването. Тъй като очите му хлътваха все повече, а понякога главата му клюмваше неволно на масата. Никой не знаеше какво да прави. Никой не знаеше какво иска Айнар. И Лили се събуди през онази гореща сутрин, когато изгорелите газове от камионите, снабдяващи месарницата на ъгъла, влизаха през прозореца и полепваха по лицето ѝ. Лежеше в леглото и се чудеше дали днес изобщо да става. И сутринта мина, докато се взираше в накъдрения гипс по тавана и в белите цветя в основата на полилея.

По едно време от другата стая долетяха гласове. Мъжки. Ханс Карлайл. Лили ги слушаше как говорят нещо на Грета,макар да не чуваше нейния глас. Двамата мъже говореха ли говореха. Дращещите им гласове ѝ напомняха за тридневна набола брада. Лили явно бе заспала, защото когато отвори очи отново слънцето грееше в стаята под различен ъгъл и се бе вдигнало над зелените медни покриви на сградите отсреща, където един ястреб бе свил гнездо, но Ханс и Карлайл продължаваха да говорят. След това се озоваха пред вратата ѝ и влязоха в стая, на която Лили все повече се убеждаваше, че ще трябва да сложи резе, но така и не намираше време. Видя ги как влизат, но ѝ се струваше повече като спомен, а не като нещо, което се случва в момента. Казаха: "Хайде, ставай", а после "Малката Лили" усети как я дърпат за ръцете, но и това приличаше повече на спомен. Единият поднесе чаша мляко до устните ѝ. Други нахлузи рокля през главата ѝ. Заведоха я до гардероба, за да намерят обувки, и тя пристъпи на огрян от слънцето правоъгълник на пода и усети как кожата ѝ пламва. Но Ханс и Карлайл забелязаха това и ѝ намериха слънчобран – хартиен чадър с бамбукови пръчки, – и бързо го отвориха.