Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Неясно как, но я заведоха в Тюйлери, където се разходиха, хванали я под ръка от двете страни. Вървяха под мърдащите сенки на тополите, които ѝ приличаха на големи риби, готови да изскочат на повърхността на морето. Ханс намери три сгъваеми зелени стола, на които седнаха и наблюдаваха как покрай тях минават деца, влюбени двойки и един самотен мъж с живи очи, запътил се към техния край на парка близо до Музея на оранжерията. Лили си спомни за последния път, когато бе дошла сама в този парк; преди няколко седмици бе дошла да се разходи, две момчета минаха покрай нея и едното рече "Lesbienne". Момчетата бяха на не повече от десет-единайсет години, руси, с мъх по бузите и къси панталони, които разкриваха гладките им крака. И въпреки хубостта си тези момченца бяха изрекли нещо толкова жестоко и невярно.

Лили седеше с Ханс и Кралайл, плувнала в пот в роклята, която ѝ бяха избрали: една от онези с късите ръкави и щампите на раковини от апартамента в Мантон. Тогава разбра, че животът на Айнар е към своя край. Единственият въпрос, който си задаваше, бе дали е възможно да живее като Лили. Или и този живот щеше да приключи и най-сетне да намери покой. Щяха ли Айнар и Лили да си отидат от този свят ръка за ръка? Кости, погребани в блатото.

Айнар знаеше, че и това няма да пише в некролога му. В него щяха да опишат всичко освен живота, който бе водил. Влакът забави ход, Айнар отвори очи, а кондукторът се проникна в коридора:

– Дрезден! Дрезден!

ГРЕТА СЕДЕШЕ НА КАДИФЕНАТА табуретка. Косата ѝ па- даше в очите, а Едвард IV трепереше в скута ѝ. Откакто Айнар замина за Дрезден, тя не успяваше да се концентрира върху работата си. Мислеше само за него, как отива към лабораторията на професор Болк. Представяше си как Лили се изгубва на улицата, а Айнар се страхува от масата за прегледи в кабина на професора. Грета искаше да го придружи, но той не ѝ позволи; каза, че трябва сам да се справи. Не го разбираше. Имаше друг влак за Дрезден, който тръгваше три часа след влака на Айнар и Грета си бе купила билет. Щеше да пристигне в Общинската женска болница половин ден след него и съпругът ѝ нямаше да може да направи нищо. Лили би искала Грета да е до нея. Но докато си събираше багажа и правеше планове да остави Едвард IV при Анна, Грета спря. Айнар я бе помолил да не идва: повтаряше си внимателно подбраните му думи отново и отново, помнеше как трудно ги изрече.

Грета остаряваше. Когато се огледаше в огледалото, виждаше бледите линии от двете страни на устата, които ѝ приличаха на входа на пещера – вярно, преувеличаваше, но все пак. Обещаваше си, че няма да се притеснява за бръчките и за няколкото бели косъма на слепоочията, които изглеждаха като кучешки косми, заплели се в метла. Но въпреки това се притесняваше, макар да ѝ бе трудно да си признае. Вместо това остави мисълта да я човърка, докато месеците и годините минаваха и тя се чувстваше все по-добре в ролята си на американска художничка в чужбина, а Калифорния се отдалечаваше все повече, сякаш силното земетресение, което един физик от Калифорнийския технологичен институт прогнозираше, вече се бе случило и бе запратило цялото западно крайбрежие в Тихия океан; Пасадена се отдалечаваше като заблуден кораб, като изгубен остров, избледняваше като спомен.

Карлайл обаче бе тук. Цяла есен той обикаля из Париж, изкалял крачолите на панталоните си в дъжда. Болката в крака му се появяваше и изчезваше с облаците, прииждащи от Атлантическия океан; двамата с Лили излизаха навън, сгушени под чадъри, Лили загърната с розовия дъждобран, който изглеждаше толкова тежък, че Грета се притесняваше да не я повали на земята. Грета и Карлайл си бяха разменили остри думи относно лечението на Айнар. Брат ѝ заяви директно, че според него тя прави лоша услуга на мъжа си. Накрая обаче се примири и рече: "Той ще съжалява за решението си". От тази критика я заболя и това не ѝ даваше мира цяла есен, докато Карлайл сменяше компресите върху челото на Лили, играеше с нея покер и я водеше на опера. "Жалко, че не можеш да дойдеш – казваше ѝ Лили с тънкото си гласче. – Не се претоварвай с работа!"

Понякога работата я обременяваше, все едно само тя се трудеше на целия свят, а всички останали излизаха да се забавляват. Сякаш всички грижи се бяха стоварили върху нейните рамене, но ако се предадеше и преклонеше глава, малкият им интимен свят щеше да се разруши. Замисли се за Атлас, който носеше света на раменете си; но при нея не бе същото – тя не само носеше света на раменете си, но бе и неговият създател. Поне такова чувство имаше понякога. От време на време страшно се уморяваше и ѝ се искаше да сподели, но нямаше с кого, затова говореше на Едвард IV, докато той ядеше от кучешката си купичка пилешка кожа и хрущяли.