Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Влакът постепенно набра отново скорост и се понесе през полетата на Германия, където през пролетта рапицата щеше да избуи с ярките си жълти цветове и примамливия си сладникав аромат.

През останалата част от пътуването на Айнар му беше cтудено. Грета го бе попитала дали иска да отиде с него. Стори му се, че се засегна, когато ѝ отказа.

– Но защо? – попита го тя.

Стояха в хола и той не ѝ отговори. Не знаеше защо точно, но имаше чувството, че няма да му стигне смелост, ако Грета беше до него – щеше да му напомня прекалено за предишния им живот. Бяха щастливи, повтаряше си той. Айнар и Грета бяха влюбени един в друг. Страхуваше се, че ако тя го бе придружила, нямаше да отиде при професор Болк, а щеше да ѝ предложи от гарата във Франкфурт да хванат влак за Мантон, където на фона на безоблачното небе и морето всичко изглежда така простичко.

– Не, ще отида сам – отвърна той и почти усети уханието на лимоните в парка пред казиното.

Или можеше да каже, че се връща в Синия зъб, където сега друго семейство живееше в къщата до торфеното поле; можеше да заведе Грета в стаята от детството си, където пухеният дюшек се бе сплъстил от употреба, а по стената над леглото имаше рисунки на Ханс и Айнар заспали върху камък; където краката на кухненската маса бяха олющени, защото като малък Айнар се криеше отдолу и слушаше как баща му казва на баба му: "Донеси ми още чай, преди да съм умрял".

Преди Айнар да замине за Германия, Карлайл го попита дали осъзнава какво го очаква.

– Знаеш ли какви са истинските намерения на Болк? – Всъщност Айнар не знаеше подробности. Болк щеше да го преобрази, но му бе трудно да си представи как точно ще го направи. Знаеше, че ще претърпи поредица от операции. Ще отстранят половия му орган, който и бездруго бе непотребен като паразит с цвят на брадавица. – Все още можеш да отидеш при Бюзон – опита отново Карлайл. Но Айнар бе предпочел плана па Грета; дори нощем, когато само те двамата бяха будни на целия свят, докато лежаха тихо под завивките, преплели кутрета, не можеше да се довери на никой друг, освен на нея.

– Нека дойда с теб – пробва се за последно Грета и постави ръката му върху гърдите си. – Не бива да си сам.

– Трябва да се справя сам. Иначе... – Айнар се замисли. – Иначе ще умра от срам.

Затова Айнар пътуваше сам. Гледаше отражението си в прозореца. Лицето му бе бледо и изпито. Приличаше на отшелник, който не си е подавал носа навън от колибата от години.

На седалката отсреща имаше брой на Frankfurter Zeitung, оставен от жена, която пътуваше с малко бебе. Във вестника имаше некролог на мъж, забогатял от производство на цимент. На снимката изражението му бе тъжно. Имаше нещо в лицето му, в пухкавата брадичка.

Айнар се облегна назад и отново се загледа в отражението си. С напредването на деня то стана по-призрачно и ъгловато и по здрач вече не можеше да познае лицето си. И тогава отражението изчезна, през прозореца се виждаше само блещукането на малко селце в далечината, а Айнар остана да седи на тъмно.

Помисли си, че няма да знаят какво да напишат на неговия некролог. Грета щеше да състави чернова и да я занесе лично до редакцията на вестника. Може би с това щяха да започнат младите репортери с руси оредяващи коси от Nationaltidende. Щяха да вземат черновата на Грета и да я пренапишат, щяха да съсипят некролога и да объркат всичко.

Докато влакът го поклащаше, Айнар реши, че некролога му трябва да започне така:

В блатото се роди момиченце в тялото на момченце. Айнар Вегенер не бе споделял с никого, но първият му спомен бе за слънчеви лъчи през дантелената лятна рокля на баба му. Широките ръкави на дупки го взимат от люлката и той усеща, че слънчевото лято винаги ще го обгръща, че то е поредният вечен елемент: вода, светлина, топлина. Облечен е с кръщелна роба. Дантелата, изплетена от лелите на мъртвата му майка, го обгръща целия. Дълга му е и по-късно ще напомня на Айнар за дантелените завеси в домовете на датските аристократи; синият памук, падащ на дипли до дъбовия под, полиран с восък от слаба прислужница. В къщата, където Ханс бе роден, имах такива завеси, а баронеса Аксгил цъкаше с език – най-тънки език, който Айнар бе виждал, и почти раздвоен като на змия – всеки път щом момиченцето, родено като момченце сред блатото, понечеше да ги докосне.

Този спомен обаче нямаше да се споменава в некролога, ня- маше да пише и как опияненият от бира Айнар се изпика в канал, когато продаде първата си картина. Пристигна в Копенхаген съвсем млад, с широки на кръста туидени панталони и колан, на който пробиваше допълнителни дупки с пирон и чук. Приеха го в Кралската художествена академия със стипендия за момчета от провинцията; никой не очакваше да се захване сериозно с рисуване, а само да научи някоя и друга техника за композиция и да се върне в блатото, където да рисува сцени с бог Один под стрехите на общинските сгради в Северен Ютланд. Но един следобед в началото на пролетта, когато въздухът изпълваше дробовете с мраз, в Академията се отби мъж с наметало. Картините на студентите бяха окачени по коридорите и по стените на централното стълбище с белия парапет, където години по-късно Грета щеше да хване лицето му в ръце и да се влюби в него. Там висеше и малкият пейзаж на черното блато в позлатена рамка, купена с парите, които бе припечелил като се подлагаше на медицински експерименти в болницата.