Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Грета поставяше слушалката обратно и отвръщаше "Добре". Чакаше го да излезе и чак тогава звънеше на лекаря. Винаги когато Теди се разкашляше и попиеше устни с носна кърпичка – изгладена с тежката желязна ютия лично от нея, – Грета поглеждаше с крайчеца на окото, за да види дали има храчки.

Понякога кърпичката оставаше суха и тя въздъхваше облекче- но. Но в други случаи по нея оставаха белезникави воднисти храчки. А после все по-често имаше и кървави съсиреци. Откато Грета, а не Акико, переше всичките дрехи на Теди, включително носните кърпи, тя виждаше ясно колко кръв храчи съпругът ѝ. Сменяше чаршафите всеки ден и киснеше кърпичките, а понякога и ризите му в белина с насълзени от парлив мирис на хлор очи. Кръвта се переше трудно и пръстите ѝ се охлузваха от търкането на петната, които ѝ напомняха на парцалите, които разстилаше около триножника, докато рисуваше, макар откакто се бяха върнали в Пасадена да не бе хващала четка. Въпреки това всеки път щом понечеше да позвъни на лекаря, Теди продължаваше да упорства: "Няма да ходя на доктор, защото не съм болен!".

Все пак успя да повика доктор Ричардсън един-два пъти. Той го посрещаше в салона с думите:

– Знаете какви са жените. Все се тревожат. Но, докторе, честно ви казвам, нищо ми няма.

– А как тогава ще обясниш кашлицата? – прекъсваше го Грета.

– Нормална е за фермерите. Ако беше израсла на нивата и ти щеше да кашляш – отвръщаше Теди с усмивка и разсмивше доктора и Грета, макар тя да не намираше нищо смешно в случващото се.

– Щом не даваш на доктор Ричардсън да те прегледа, поне се грижи за здравето си.

Причината да си спомни за пролетта на 1918 г. – най-зелената, която бе виждала някога – беше стаята на Теди в санаториума с изглед към Аройо Секо и планината Сан Габриел; докато Теди спеше, тя седеше до прозореца и се взираше в зеленината. Санаториумът се помещаваше в кафява тухлена сграда с камбанария на една скала над каньона. Около комплекса обикаляше пътека, обрамчена от розови храсти. Стаите имаха ромбовидна форма и прозорци с изглед на север и юг. Леглото на Теди бе желязно и боядисано в бяло, а всяка сутрин идваше сестра, която му помагаше да седне на люлеещия се стол и навиваше синия раиран дюшек върху голите пружини като огромен карамелен бонбон.

Теди прекара в санаториума почти цяла зима, но състоянието му вместо да се подобри, като че ли се влошаваше с всяка изминала седмица. Лицето му бе изпито, клепачите – слепнали от секрет, който приличаше на прокиснало мляко. Грета идваше сутрин и най-напред изтриваше очите му с крайчеца на полата си. След това сресваше косата му, която толкова бе оредяла, че на главата му бяха останали само няколко безцветни кичура. Понякога имаше толкова висока температура, че челото му плувваше в пот, но бе твърде немощен, за да вдигне ръка и да го изтрие. Често се случваше да го завари на люлеещия се стол така: до прозореца на слънце, изгарящ от треска по халат, който сестрата бе завързала на тънкия му кръст. По гримасата на лицето му Грета разбираше, че се опитва да вдигне ръка и да изтрие потта с ръкав; капчиците се стичаха от брадичката му все едно бе излизал навън в проливен дъжд. Но през март зимните дъждове спираха и цяла Пасадена бе зелена; вместо пролетното слънце да изпепели туберкулозата от дробовете му, то само го обливаше в пот и още преди десет часа, когато пристигаше първата от двете чаши със сок от кумкуат за деня, Теди губеше съзнание от изгарящата го температура.

През април Теди вече спеше почти през цялото време. Грета сядаше на стола с износени бели облегалки и го наблюдаваше как лежи обърнат на една страна. Понякога се обръщаше насън и изскърцването на пружините звучеше сякаш стенанието на костите му, които сега бяха пълни с туберкулоза като еклер с крем. Лекуващият лекар, доктор Хайтауър, идваше в стаята с разкопчана бяла престилка, под която се подаваше евтин кафяв костюм. Теди продължаваше да настоява, че не иска да го лекува доктор Ричардсън, който се грижи не само за цялата фамилия Уод, но и за семействата на Хенриета, Маргарет и Доти Ан.

– Доволен съм от доктор Хайтауър – заявяваше той. – Не ми трябва богаташки лекар.

– Какво ще рече "богаташки лекар"? – питаше Грета и веднага съжаляваше, че му е повишила тон. Не искаше да се кара на Теди; не искаше да го обижда, като му казва, че знае повече за него. Затова се държеше любезно с доктор Хайтауър при ежедневните му визитации. Докторът все бързаше и често дори носеше правилните картони в жълтата папка под мишница си. Той беше висок мъж с руса като на норвежец коса – с цвета на много светло кафе. Лекарят бе дошъл от Чикаго и нещо в носа, ушите и възлестите му пръсти изглеждаше като сковано от скреж.