Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Обясни ѝ за лоботомията, за острите бургии върху количката в кабинета. Как по думите на доктора операцията била не по-сложна от това да убиеш муха.?

– Струва ми се, че Айнар иска да се подложи на операцията – каза Карлайл.

– Жалко, защото и аз му намерих лекар – прекъсна го Грета и наля кафе. Отиде да търси сметана в кухнята, но не намери и изведнъж се ядоса, както когато беше малко момиче в имението в Пасадена и някоя от японските прислужници не бе удържала на обещанието си да купи от любимите ѝ захаросани фурми – и едва се сдържа да не тропне с крак. Не обичаше да става дребнава, но понякога бе неизбежно.

– Той каза, че ще помогне на Айнар да се промени – каза тя на брат си. Извини му се, че няма сметана и понечи да добави: "В крайна сметка явно не успявам да се справя и с работата, и с домакинството си", но замълча, защото щеше прозвучи като неблагодарница или нещо подобно – ох, по дяволите, – а сега ѝ стана горещо с дългата пола и стегнатите ръкави на блузата, и се зачуди защо изобщо обсъжда мъжа си с брат си. Какво право имаше Карлайл да се меси?

Но се спря.

– И доктор Бюзон каза, че ще помогне на Айнар да се промени – рече Карлайл. – Да не би твоят лекар да предлага същото? Спомена ли, че ще пробие дупки на челото му?

– Професор Болк смята, че може да превърне Айнар в жена. Не душевно, а физически.

– Но как?

– С операция. Професорът иска да изпробва три процедури.

– Не разбирам.

– Просто ми повярвай.

– Вярвам ти, разбира се. Но какви ще са тези операции?

– Преобразяващи.

– Каза ли на Айнар? – попита Карлайл.

– Още не съм.

– Изглежда ми страшно рисковано.

– Твоето предложение също.

Карлайл седеше на кадифената табуретка и бе вдигнал крака си високо. Приятно ѝ бе, че им гостува и ѝ прави компания, докато Лили спеше сутрин или излизаше да пазарува и до къпалнята. Вероятно го бе помолила за помощ безмълвно. – Няма да му позволя да се подложи на операция при Бюзон. Ще се прибере от болницата като безпомощно дете.

– Айнар сам трябва да реши – възрази Карлайл. – Той е голям човек и всичко зависи от него.

Както винаги, брат ѝ бе прагматичен. Понякога това я дразнеше.

Грета отпи от кафето – ненавиждаше кафе без сметана – и отвърна:

– Разбира се. Айнар сам ще реши.

Това бе третата причина да не заведе Айнар в Дрезден още сега. Чакаше ден, в който щеше да е свободна, а Айнар да е щастлив и доволен от последното посещение на Лили: например след победа на бадминтон на поляната зад блока на Анна или след като бяха гледали някой филм в кино "Гомон-Палас и в подобен ден Грета щеше да обясни на Айнар с какви варианти разполага. Нямаше да е лесно. Представи си колко убедително му е говорил Карлайл за уменията на доктор Бюзон и за потенциалните ползи от лоботомията – процедура, която ѝ се струваше страшна и жестока. Нямаше да допусне Айнар да подложи на подобно нещо. Но Карлайл бе прав за едно: Айнар трябваше сам да реши. Грета трябваше да го убеди, че Болк ще разреши проблема, който бе неизменна част от брака им, но в същото време го съсипваше по-непоправимо дори от изневяра. Болк вече бе заминал за Дрезден и щеше да се наложи сама да убеди Айнар: да го хване за ръцете, да прибере косата зад ушите му и да му обясни каква прекрасна възможност го чака Германия.

Имаше и още една причина Грета да се колебае относно пъту- ването.

През март 1918 г. след края на зимните дъждове Пасадена бе зелена като нефритения буда, който Акико държеше на прозореца в стаята си на третия етаж в имението на семейство Уод. Грета и Теди бяха погребали бебето Карлайл сред ягодови ниви в Бейкърсфийлд и се бяха върнали в Пасадена тъжни и, както отбеляза госпожа Уод, докато нервно въртеше пръстените си, малко уплашени.

Но поне дъждовете спряха и Пасадена тънеше в зеленина, с морави като опнато зелено сукно, осеяни с розови и бели цветя лехи, исландските макове подали главички от пръстта. Портокаловите дръвчета бяха обсипани с бели като снежинки цветчета. Корените им приличаха на лакти, подаващи се от мократа земя; имаха цвета на плът и бяха дебели колкото човешка ръка. Дъждовете бяха размекнали почвата за червеите, които със сивкавия си цвят ѝ напомняха за раждането на Карлайл. Никога нямаше да забрави сивкавосинята пъпна връв, навита като спирала. Нито синкавата слуз върху очите на бебето, нито как околоплодните води лъщяха по кожата му, все едно бяха мазен защитен слой, произведен от мъдрото ѝ тяло.

Непрестанно мислеше за това през онази пролет, докато се занимаваше с портокаловите овошки в отсъствието на баща си. Обикаляше калните градини с колата със спускащо се предно стъкло. Надзираваше работниците, предимно юноши от Текейт и Тусон, наети за беритба. Под едно дърво, чиито плодове винаги падаха преждевременно, видя множество червеи да ровят в голям буца пръст. Това ѝ напомни за кашлицата на Теди. Близо година той изкашляше храчки, а нощем чаршафите подгизваха от потта му, толкова студена, че в първия момент Грета си мислеше, че е разляла чаша ледена вода в леглото. Когато хриповете започнаха да излизат от гърлото му като натрошено стъкло, тя му предложи да отиде на лекар. Щом се разкашляше, ти вдигаше телефона, за да позвъни на доктор Ричардсън, пълничък дребосък, дошъл от Северна Каролина. Теди обаче я спираше: "Нищо ми няма. Не искам да ходя на доктор".