Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Но след като приключа, той вече няма да е вашият съпруг – продължи професор Болк и отвори чантата си. Отвътре извади книга със зелена, прорязана от нишки като мрамор корица и олющена на гръбчето кожа като седалката на стар фотьойл.

Професор Болк намери страницата, която търсеше и вдигна глава. Когато очите им се срещнаха, сърцето на Грета се разтуптя. На страницата имаше диаграма на мъжко тяло, на която бяха изобразени скелетът и органите, изпъстрени с паралелни и пресичащи се линии като картата на Париж и околностите в пътеводителя на Карлайл. Професор Болк обясни, че на диаграмата е представено тялото на нормален зрял мъж; ръцете бяха разперени настрани, а гениталиите висяха като грозд на лоза. По страницата имаше следи от молив, а ъгълчетата ѝ бяха прегънати.

– Както виждате – обясни професорът – мъжкият пелвис е кухина. Половите органи са разположени отвън. В таза няма почти нищо, което да не може да се пренареди.

Грета си поръча второ кафе и изведнъж ѝ се доядоха порто-кали; нещо я накара да си спомни за Пасадена.

– Интересно ми е как изглежда пелвисът на съпруга ви – каза професор Болк. "Странно се изразява", помисли си Грета, макар да харесваше професора. Ставаше ѝ все по-симпатичен докато ѝ разказваше за образованието и подготовката си. Учил бе във Виена и Берлин, в болница "Шарите", където бил един от малкото лекари специализирали и хирургия, и психология! По време на войната, когато още бил съвсем млад и гласът му дори не бил мутирал окончателно до басовия си тембър, ампутирал над петстотин крайника – ако броял всички пръсти, които се налагало да реже, за да спаси разкъсана от граната ръка, избухнала преди обещаното от капитана време. Болк оперирал в палатки, развявани от вятъра и взривните вълни на бомби; ампутирал крака, за да спаси живота на войниците – всичко това на светлината от кибритени клечки. Докарвали му на дървени носилки мъже с разкъсани кореми, слагали полуживи войници на масата му, подгизнала от кръвта на предишните пациенти. Първият път, когато му докарали войник с висящи от корема вътрешности, Болк се вцепенил. Но мъжът умирал пред очите му и умолявал Болк да му помогне. Упойващият газ почти бил свършил и нямало как да го приспят. Вместо това Болк закрил очите на младежа с марля и се заел за работа.

Случило се през зимата, докато градушка брулела палатката, факлите гаснели, а труповете стояли на купчини като дърва за огрев. Болк решил, че ако успее да спаси достатъчно от червата – черния дроб и бъбреците не били засегнати, – може би момчето щяло оживее, въпреки че никога повече нямало да ходи нормално по нужда. С окървавени до лактите ръкави Болк работил близо час, без да сваля марлята от лицето на момчето. Макар и в безсъзнание от болката, професорът знаел, че няма да понесе гледката на потрепващите му от агония клепачи. Шиел внимателно, въпреки, че почти нищо не се виждало. Като малък Болк участвал в разфасоването на заклани прасета и вътрешностите на войника му изглеждали не по-различни от тези на прасе: топли, хлъзгави и гъсти, все едно топваш ръка до лакътя в тенджера със зимна яхния.

Постепенно градушката спряла, но студеният дъжд се усилил. Болк започнал да опъва каквато кожа била останала върху раната на войника. В палатката била и сестра с окървавена престилка на име Шеперс. Пациентът ѝ тъкмо си бил изповръщал червата върху нея и след миг умрял. Фройлайн Шеперс избърсала бързо лице и отишла да помага на Болк. Заедно съединили кожата на войника от гръдната кост с парчетата, висящи над пелвиса. Фройлайн Шеперс държала кожата, докато Болк шиел с по-дебел от връзка за обувки конец, а кожата била опъната като платнените седалки на сгъваемите столове в палатката, която служела за столова.

Младежът оживял, поне докато го натоварили в линейка пълна с подредени една над друга носилки с пациенти, които напомняли на Болк за палетите в камионетките, с които разнасяли из Берлин хляба, докато бил беден студент по медицина, твърдо решен един ден да стане лекар, прочут в цяла Гемания.

– Петстотин крайника и петстотин живота – каза професор Болк на Грета в кафенето на улица "Сен Антоан". – Казват, че съм спасил живота на петстотин войници, макар да не знам дали е вярно.

Навън по стълбите на метростанцията се бяха събрали на-падали листа и много хора се подхлъзваха, но, за щастие, всички успяваха да се хванат за позеленелите медни перила навреме. Грета обаче ги наблюдаваше и чакаше някой да падне, да ожули ръката или да пострада още по-тежко – не че искаше да се случи, но ѝ се струваше неизбежно.