Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Мисля, че си най-смелият мъж на света. А сега заспивай.

Грета стисна ръка в юмрук, кичур от косата ѝ се плъзна по гърло то му, а коляното ѝ се отдръпна.

Неусетно измина една седмица. Айнар прекарваше дните като чистеше ателието си, навиваше стари платна и ги подреждаше в ъгъла, за да не му пречат. Приятно му бе да рисува фоновете на Грета, но не му липсваше да създава собствени произведения. Понякога, като се замислеше за изоставеното си творчество, имаше чувството, че най-накрая е приключил с досадно задължение. А когато се сетеше за многобройните си картини – безброй мрачни блата и брулени от вятъра степи, не изпитваше нищо. Измислянето на нови идеи, скицирането на нов изглед го изтощаваха. Друг човек бе рисувал малките пейзажи. Какво повтаряше непрекъснато на студентите в Художествената академия? Ако можете да живеете без да рисувате, направете го. Животът ви ще е много по-лесен.

Айнар спеше до късно и се събуждаше уморен. Всяка cyтрин си обещаваше, че ще прекара деня като Айнар, но щом отидеше до гардероба, все едно отваряше шкаф с вещи на отдавна починал роднина.

В повечето случаи от спалнята излизаше Лили и сядаше на стола в ателието на Грета с отпуснати рамене, нервно подръпваща шала в скута си. Ако Грета рисуваше друг портрет, заставаше с гръб към нея и поглеждаше през прозореца към улицата, за да види дали Ханс или Карлайл не идват.

Карлайл предложи да се срещнат с доктор Бюзон, младши специалист в психиатрична клиника в Отьой.

– Откъде чу за него? – попита го Айнар.

За шест седмици Карлайл се бе установил в Париж по-успешно, отколкото Айнар за три години. Раздаваше вече втора кутия с визитни картички, а през почивните дни получаваше покани за Версай и Сен Мало. Шивачът на улица "Пе" знаеше наизуст кой номер ризи носи.

Пътуваха към клиниката на доктор Бюзон и Айнар усещаше топлината на двигателя през металния под.

– Ханс ми спомена за него – отвърна Карлайл.

– Ханс?

– Да. Обадих му се и казах, че мой приятел трябва да отиде на лекар. Не му казах името ти.

– Но ако той...

– Няма. И дори да разбере, какво толкова? Той ти е приятел от детството, нали? – С развята около лицето коса Карлайл приличаше досущ на Грета. Той прибра няколко кичура зад ушите си.

– Ханс пита за теб – продължи Карлайл. – Знае, че има някакъв проблем. Каза, че те видял веднъж да вървиш от Лувъра към Сена и едва те познал.

Карлайл бърникаше по лостчето за чистачките и Айнар очакваше то всеки момент да му остане в ръцете.

– Каза ми, че сте се разминали и те е повикал по име, но ти просто си го подминал.

Не бе възможно.

– Подминал съм Ханс? – Айнар виждаше бледото си отражение в предното стъкло, сякаш бе призрак.

– Може би трябва да му обясниш. Той ще те разбере.

Доктор Бюзон бе на годините на Айнар и бе родом от Женева. Черната му коса стърчеше на темето, лицето му бе слабо, носът – дълъг. Когато говореше, обръщаше глава наляво, в едно се чудеше дали следващото му изречение да е въпрос. Бюзон прие Айнар и Карлайл в малка бяла стая със стол за прегледи, над който бе разположена метална лампа. До стола имаше масичка на колелца, покрита със зелен плат. Върху плата бяха подредени дузина ножици с различни размери. На стената бе окачена сгъваема таблица със схеми на човешки мозък. Този път Карлайл присъства на прегледа. Неясно защо, но до него Айнар се чувстваше като малко дете, все едно Карлайл му бе баща и щеше да отговаря на въпросите вместо него. Прозорецът гледаше към вътрешен двор, мрачен заради дъжда, две сестри преминаха на бегом по павираната алея.

Доктор Бюзон обясняваше как лекува хора, които имат про- блеми с идентичността.

– Обикновено те искат да постигнат поне известен покой. Което означава, че трябва да направят избор.

Карлайл си водеше бележки и на Айнар изведнъж му се стори забележително, че е дошъл чак от Калифорния и се е заел да му помогне все едно Айнар бе най-важната му задача. Не бе длъжен да се занимава с него. Дори не бе длъжен да прояви разбиране. Навън една от сестрите се подхлъзна на мокрите плочи и когато колежката ѝ я вдигна, се видя, че дланта ѝ окървавена.

– В известен смисъл хората, които идват при мен, са късметлии – заяви доктор Бюзон, седнал на метален стол, чиято височина можеше да се регулира. Под престилката носеше черен панталон и черни копринени чорапи. – Късметлии са, защото ги питам "Какви искате да бъдете?". И получават право на избор. Не е лесно. Но нима всеки не би искал да го попитат какъв предпочита да бъде?