Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Кога ще мога да се срещна със съпруга ви? – попита про- фесор Болк.

Грета си спомни за Айнар на стълбите на Художествената академия в Копенхаген; още толкова млад, а вече бе стан професор – приличаше на малко момче едва навлизащо в пубертета. Тогава и двамата сякаш знаеха, че на сутринта ще вдигне ръка, за да си измие лицето, и ще зърне върху нея дълъг рус косъм. Грета знаеше открай време, че нещо във физика на Айнар е объркано. Но сега се чудеше дали това изобщо има значение. Може би трябваше да отпрати професор Болк обратно в Дрезден, размишляваше тя, докато си играеше с лъжичката в чашата. Изведнъж се запита кого бе обичала повече – Айнар или Теди Крос. Каза си, че не е важно, макар сама да не си вярваше. Искаше ѝ се просто да реши и да се примири с отговора, но наистина нямаше представа. Toгава се замисли за Лили: за красивата извивка на гръбнака ѝ; изящния начин, по който държеше ръце, сякаш всеки момент щеше да засвири на пиано; за тихия ѝ глас, който шептеше като ветреца, подухващ исландските макове в Пасадена през зимата; как седеше смълчана, с прибрани крака. Кого обичаше повече, запита се Грета, но тогава професор Болк се покашля и заяви, все едно вече бе решено:

– Значи ще се видя с Лили в Дрезден.

НО ГРЕТА НЕ МОЖЕШЕ да заведе Айнар в Дрезден. Поне засега. Причините бяха много, включително частната изложба на последните ѝ картини – все портрети на Лили седнала на маса, със сключени на корема ръце и затворени като на мъртвец очи. Малките картини с размери на книга бяха окачени във вестибюла на една графиня, която живееше съвсем близо не само до най-доброто ателие в Париж, но и до най-добрия аптекар, който разбираше от маски за лице с нормандска кал и женски тоници със сок от лайм и на когото Грета даваше от портокаловото масло от Пасадена в замяна за различни козметични продукти като устройството за почистване на кожата, което Лили псе по-често искаше да използва.

Картините – само осем на брой – бяха изкупени още същия ден от хора, чиито шофьори чакаха на улицата пред отворените прати на лимузини с облицовки от орех, които отблясваха на есенното слънце. Ханс бе организирал изложбата и бе известил много редактори на вестници, че задължително трябва да я видят. На ревера на сакото си носеше игла с опал и стискаше ръката на Грета всеки път щом сваляха някоя картина от стените на графинята, които бяха обточени с корнизи с богати орнаменти и покрити с многобройни пластове боя. А очите на Грета, въпреки непрекъснато набъбващото ѝ богатство в централния клон на "Ландмансбанкен", проблясваха доволно всеки път, щом някой извадеше подвързана с кожа чекова книжка и тръгнеше да пише върху индиговата хартия.

Това бе една от причините да не може да заведе Айнар в Дрезден веднага. Втората причина бе Карлайл, който искаше да остане в Париж и за Коледа. С Карлайл си приличаха в едно: и той като нея наумеше ли си нещо, не се отказваше, докато не го довърши. Грета никога не бе оставяла недовършена картина. Вярно, дори сама признаваше, че много от портретите, които бе нарисувала, особено през първите си години в Дания, бяха ужасни. Де да можеше да се върне в Копенхаген под прикритието на нощта и да свали от стените на канцелариите скучни официални портрети, които бе рисувала в младостта си, които още не знаеше какво точно цели и какво би могла да постигне. Спомни си за суровото изображение на хер И. Глюкстет, финансиста на Източноазиатската компания и на Копенхагенското свободно пристанище; бе използвала само сребриста боя за косата му, а дясната му ръка, стиснала писалка, приличаше на размазан правоъгълник в телесен цвят.

Грета знаеше, че с Карлайл си приличат по това, че задължи- телно завършват всичко, с което се захванеха; в почти еднаквите им тела постоянно тлееше желанието за успех и постижения. Един ден Карлайл се прибра в апартамента с новини, които накараха Грета да остави четката в буркан с терпентин и седне на канапето.

– С Айнар се срещнахме с различни лекари – започна брат ѝ. От шофирането в кабриолета лицето му бе загоряло и изглеждаше още по-красив. Когато Грета затвореше очи и се вслушаше в равната му, отчетлива реч, имаше чувството, че чува запис на собствения си глас.

Карлайл ѝ разказа колко безполезни се оказали тези cpeщи и какво унижение бе преживял Айнар.

– Той е изключително издръжлив – рече Карлайл и Грета, помисли "Да, знам".

– Но има един лекар, доктор Бюзон, който смята, че може да му помогне. Имал и други такива случаи... Пациенти, които! Мислят за... – В този момент гласът на Карлайл потрепери, което никога не се случваше на Грета. – Които мислят, че имат повече от една личност.