Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Разбира се – кимна Карлайл и си записа нещо в бележника. Айнар се чувстваше късметлия, че Карлайл му помага, че го кара по доктори и след всеки неприятен преглед слага ръце върху волана и казва: "Не се тревожи. Ще ти намерим подходящ лекар". Успокои се се дишането му се нормализира. Искаше му се обаче Грета да бе тази, която му помага така.

– А сега да обсъдим процедурата – каза доктор Бюзон. – Операцията е сравнително нова, но е много обещаваща.

– Какво представлява? – попита Айнар.

– На пръв поглед изглежда много по-сложна, отколкото е в действителност. Ще ви се стори доста крайна, но всъщност е простичка операция, която помага на хора с нарушения в поведението. Дава много по-добри резултати от всяко друго лечение.

– А дали ще подейства в моя случай?

– Да, разбира се – отвърна доктор Бюзон. – Процедурата се нарича лоботомия.

– И какво представлява? – попита Айнар.

– Прекъсват се нервни пътища в предната част на мозъка.

– Мозъчна операция?

– Да, но съвсем простичка. Дори не се налага да отваряме черепа. Не е ли прекрасно? Само ще пробием няколко дупки на челото ви – тук... и ето тук. – Доктор Бюзон пипна слепоочията и точката над носа му. – След като пробия дупките, ще прережа нервите, които отговарят за личността ви.

– Но откъде знаете кои нерви точно определят поведението ми?

– Това е откритие, което направих наскоро. Не сте ли чели за мен във вестниците?

– Не, препоръча ви един приятел – отвърна Карлайл.

– Явно той е видял статиите. Пресата отрази откритията ми широко.

– Но операцията безопасна ли е? – попита Карлайл.

– Колкото всяка друга оперативна намеса. Вижте, разбирам, че звучи страшно, но имах пациент не с две, а с пет отделни личности и операцията го излекува.

– Той как е в момента? – поинтересува се Айнар.

– Живее с майка си. Не говори много, но е щастлив. Именно майка му го доведе при мен.

– А какво ще се случи с мен?

– Ще ви приемем в болницата. Ще ви подготвя за операцията. Трябва да сте отпочинал и в добро общо състояние. Ще се наложи да прекарате известно време в болницата, за да съберете сили. Но това ще стане бързо. И ще си почивате. Самата операция продължава само няколко часа. И две седмици сл това ще ви изпишем.

– А после какво ме чака?

– Мислех, че вече знаете. – Доктор Бюзон изпъна крак и закачи количката, която издрънча. – Преди да постъпите в бол- ницата, ще трябва да уредите някои неща, защото след това ще сте нов човек.

– Наистина ли е толкова просто? – попита Карлайл.

– Обикновено да.

– Но кой ще съм след операцията?

– Това все още не можем да предвидим. Просто ще трябва, да почакаме и да видим.

Айнар чу стъпки по плочите на двора. Дъждът се усили! Забарабани по прозореца. Доктор Бюзон се завъртя на стола. А Карлайл продължаваше да си записва в бележника. Сестрата с ожулената ръка отново излезе навън през врата с кръгло прозорче. Дланта ѝ бе превързана. Двете с колежката ѝ се разсмяха – бяха на не повече от двайсет години – и претичаха през двора, където влязоха през друга врата с кръгло прозорче, само че златиста и мокра от дъжда.

ПРИ ВТОРАТА СРЕЩА на Грета с професор Болк през ранната есен на 1929 г. тя пристигна със списък с въпроси, записани в бележник с метална спирала. Париж бе сив, дърветата се отърсваха от листата си. Щом излезеха навън, жените нахлузваха ръкавици, а мъжете вдигаха яките на палатата си.

Срещнаха се в кафене на улица "Сен Анотан" на маса до прозореца, откъдето Грета гледаше хората, излизащи от станцията на метрото с навъсени заради лошото време лица. Професор Болк я чакаше, вече пресушил чаша кафе. Изглеждаше недоволен, че е закъсняла; Грета се оправда, че трябвало да довърши една картина, а и телефонът не спирал да звъни, докато професорът чистеше нокътя на палеца си с джобно ножче.

"Красив е", помисли си тя, с издължено лице и трапчинка на брадичката. Краката му бяха твърде дълги и едва се побираха под кръглата мраморна масичка с издраскан и осеян с петна плот. Мраморът бе обкован с месингова лента и на Грета ѝ бе неудобно да се приведе напред, за да говори с професора без никой да ги чува – металът се притискаше неприятно в ръката ѝ.

– Мога да помогна на съпруга ви – каза професор Болк. В краката му имаше чанта със златна катарама и полукръгли дръжки и Грета се зачуди дали всичко ще се разреши просто с едно посещение на професора в апартамента им за няколко часа насаме с Айнар. Каза си, че едва ли е толкова просто, но ѝ се искаше да е така, както понякога ѝ се искаше кракът на Kapлайл да се оправи, след като просто втрие в него малко ментово масло, или както си бе мечтала, че ако Теди Крос седи достатъчно дълго на слънце, то щеше да изпепели болестта от костите му.