– Какво мислите за мъжете? – попита докторът. – Мразиш ли ги?
– Дали мразя мъжете?
– Да.
– Не, разбира се.
– Би било напълно нормално да мразите мъжете.
– Но аз не ги мразя.
– А Лили? Тя какво мисли за мъжете?
– Не ги мрази.
Доктор Макбрайд си наля вода от сребърна кана.
– А харесва ли ги?
– Не съм сигурен какво имате предвид.
Докторът отпи глътка. Айнар видя отпечатъка, който оставиха устните му върху ръба на стъклото, и осъзна, че е жаден.
– Лили целувала ли е мъж?
Айнар се чудеше как да поиска чаша вода, но нищо не му хрумваше. Може би просто трябваше да стане и сам да си налее, но не посмя. Затова продължи да седи като дете в кабинета на доктор Макбрайд на стола, чиято жълта вълнена тапицерия го боцкаше.
– Господин Вегенер, питам само защото...
– Да. Целувала е мъж.
– Хареса ли ѝ?
– Ще трябва да попитате нея.
– Мислех си, че говоря с нея.
– Да ви приличам на Лили? – попита Айнар. – Като жена ли изглеждам?
– Не бих казал.
– Тогава...
Телефонът на доктор Макбрайд иззвъня и двамата едновременно погледнаха към черната слушалка, която потреперваше при всеки звън. Накрая апаратът замлъкна.
– Опасявам се, че сте хомосексуалист – заключи доктор Макбрайд и затвори капачката на писалката с щракване.
– Не ви разбирам.
– Не сте първият човек, на когото се случва.
– Но аз не съм хомосексуалист. Не това е проблемът. В мен живее друг човек. – Айнар се надигна от стола. – В мен живее момиче на име Лили.
– Искрено ви съчувствам – продължи докторът, – но трябва да знаете, че няма с какво да помогна на мъже като вас. Като черен ирландец, това много ме натъжава. – Той отпи вода и устните му мляснаха върху стъклото. След това стана и заобиколи бюрото. Сложи ръка на рамото на Айнар и го побутна към вратата. – Мога да ви посъветвам единствено да се сдържате. Ще трябва вечно да се борите с копнежите си. Не им се поддавайте, господин Вегенер. В противен случай... ще останете сам завинаги.
Айнар отиде в кафенето при Карлайл. Знаеше, че доктор Май- брайд греши. Неотдавна Айнар щеше да му повярва и да тръгне, изпълнен със самосъжаление. Но сега каза на Карлайл, че само си е изгубил времето.
– Никой не може да ме разбере. Не виждам смисъл да опи- твам повече.
След няколко дни Карлайл закара Айнар в Института за хи- дротерапия – болница, известна с лечението на нервни заболявания. Намираше се по пътя за Мьодон, встрани от шосето срещу една горичка. На портала имаше портиер, който тикна лице в колата и попита при кого отиват.
– При доктор Кристоф Ме – отговори Карлайл. Портиерът ги изгледа изпитателно и им подаде регистър, в който да се запишат.
На входа се наложи да подпишат друг документ, както и тре- ти, когато най-сетне стигнаха до кабинета на доктор Me. Cecтрата, жена с къдрава побеляла коса, им каза да изчакат в малка стаичка и след като излезе и затвори вратата, Айнар се почувства като в затвор.
– Не казах на Грета къде ще ходим днес – рече Карлайл. Преди няколко дни Айнар ги бе чул да говорят за него. "Toй няма нужда от психиатър", бе долетял гласът на Грета през пролуката под вратата. "Освен това намерих кой да му помогне. Той не е психиатър и наистина може да направи нещо." Тогава гласът ѝ заглъхна и Айнар не чу останалото.
Кабинетът на доктор Ме беше кафяв и миришеше на цигари. В коридора се чуваха стъпки. В болницата имаше нещо толкова неприятно, че го изпълни усещането, че мястото му е именно тук. По кафявия килим се виждаха следи от колички и Айнар си представи как го завързват за носилка и го вкарват в недрата на болницата, откъдето никога нямаше да се върне.
– Наистина ли мислиш, че доктор Ме може да ми помогне?
– Надявам се, но ще видим. – Карлайл бе облечен със сако от тънък памучен плат, елегантен панталон и жълта вратовръзка. Айнар се възхищаваше на оптимизма му и на начина, по който седеше, изпълнен с очакване в летните си дрехи. – Трябва поне да опитаме.
Знаеше, че Карлайл е прав. Нямаше да издържи още дълго, ако продължаваше да живее така. През последните шест месеца бе изгубил голяма част от мускулната си маса; доктор Макбрайд го бе претеглил и когато малките черни тежести се плъзнаха наляво, Айнар осъзна, че тежи почти толкова, колкото бе тежал като дете. Започваше да забелязва как кожата му добива сивкавосин оттенък като небето по зазоряване, все едно кръвта му някак си течеше по-бавно. Задъхваше се и му причерняваше пред очите, след като изминеше тичешком повече от няколко крачки или когато чуеше внезапен силен шум като избръмчаването на автомобил. Не биваше да забравя и за кървенето, което едновременно го плашеше и успокояваше. При първите капки от носа или между краката, му се завиваше свят. Никой не му го бе казвал, но той знаеше, защото същността му беше женска. Беше чел в книгите, че скритите в тялото женски органи на хермафродита кървят през неопределени периоди от време, все едно недоволстват.
Читать дальше