Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Тя ли ти каза?

– Грета никога не би го признала на глас. Но я познавам. Продължиха да гледат мача. Денят бе топъл, момичета бършеха лицата си с кърпи.

– Ходил ли си на лекар? – попита Карлайл.

Айнар му разказа за доктор Хекслер. Само от името му се гадеше; стомахът му се сви.

– Не е ли по-добре да поговориш със специалист за начина, по който се чувстваш? Какви мисли ти минават през ума? Ще ти намеря подходящ лекар. Проучих няколко имена и ще те заведа при човек, който може би ще успее да ти помогне. Не се тревожи, Айнар, имам идея.

Това Айнар помнеше най-ясно: как изглеждаха дългите крака на Карлайл, които наблюдаваше с крайчеца на окото – куцият крак бе сгънат под странен ъгъл. Американката на корта плуваше в пот, мокри петна бяха разцъфнали на блузата точно под бюста ѝ. И лицето ѝ бе мургаво и обикновено; имаше голяма глава и дълги ръце; нещо в нея изглеждаше не на място. Като тънката вена, която пулсираше на ръката ѝ. Мъхът над горната устна. Начина, по който целият стадион викаше против нея, докато тя се откъсваше все по-напред в резултата срещу французойката. Сякаш целият свят бе срещу нея – всички освен Карлайл, който се наведе към него и попита:

– Не искаш ли тя да спечели? Така би било по-интересно.

КАРЛАЙЛ ЗАКАРА АЙНАР първо при доктор Макбрайд. Tой бе американски психиатър, свързан по някакъв начин с посолството, а кабинетът му се намираше на улица "Тилсит" близо до паспортната служба. Доктор Макбрайд имаше гъста къдрава коса и прошарени черни мустаци. Вратът му бе масивен, шкембето голямо и носеше колосани бели ризи, твърди като хартия. Родом бе от Бостън и по време на срещата с Айнар на няколко пъти каза, че е "черен ирландец". Когато се усмихнеше, в устата му проблясваше златен зъб.

Кабинетът му приличаше по-скоро на адвокатска кантора. Плотът на масивното писалище бе облицован със зелена кожа, едната стена бе заета изцяло от библиотека и дъбова етажерка с чекмеджета за документи. Под прозореца на поставка стоеше отворен медицински речник. Докато Айнар му разказваше за Лили, доктор Макбрайд го слушаше безизразно и побутваше очилата на носа си. По едно време телефонът иззвъня, но лекарят не вдигна и подкани Айнар да продължи.

– Какъв период най-дълго сте прекарвали като Лили?

– Повече от месец. Миналата зима оставаше по доста време.

Айнар си спомни за миналата зима, когато често си лягаше без да знае като кого ще се събуди на следващия ден. Една вечер на връщане от операта крадец извади нож срещу Лили и Грета. Мъжът беше дребен, с късо черно палто и на лунната светлина ножът не изглеждаше остър. Но той го размаха пред лицата им и поиска да му дадат чантите си. Крадецът не се бе бръснал от няколко дни и като подритваше земята с един крак, заяви:

– Говоря сериозно, дами. Не си мислете, че се шегувам.

Когато Лили понечи да му подаде чантата си Грета посегна към ръката ѝ и извика:

– Лили, недей!

Мъжът обаче грабна чантата и се спусна към Грета, която обаче кресна:

– Да не си посмял! – и хукна към окъпаната в светлина опера. Лили остана притисната до стената от крадеца. Той отново ритна тротоара, изглежда се чудеше какво да прави. Грета се обърна чак когато стигна до ъгъла. Лили виждаше само силуета ѝ: стъпила стабилно с разкрачени крака, сложила ръце на хълбоците. След миг тя тръгна обратно към Лили и крадеца. Мъжът се усмихна нервно.

– Тя е луда – рече той и отново ритна тротоара. Обърна ножа който сега изглеждаше просто като прибор, с острието надолу и побягна.

– Мислиш ли за Айнар, когато си Лили? – попита доктор Макбрайд.

– Не, изобщо не мисля за него.

– Но мислиш за Лили, когато си Айнар, така ли?

– Да.

– Какво по точно? – Докторът свали капачката на писалката и я остави върху празен лист хартия.

– Предимно нейните мисли. – Айнар обясни, че ако например яде ябълкова торта с канела, се пита дали да запази парче и за Лили. Или ако, да речем, спори с месаря, който имаше навика да натиска кантара с палец, се чуди дали Лили би спорила в случая. Решаваше, че тя не би повишила тон на месаря, който бе кльощав, но хубав, с рошава руса коса – и по средата на изречението Айнар се извиняваше и молеше да му опаковат агнешкото.

Доктор Макбрайд намести очилата си.

Карлайл чакаше в кафенето от другата страна на улицата. Айнар си го представи как чете някой пътеводител, взима затъкнатия зад ухото си молив и отбелязва някой препоръчан обект. В момента вероятно допиваше кафето и поглеждаше към часовника си.