Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Ан-Мари оставяше книгите върху малката наклонена поставка пред него. Даде му наниз от оловни топчета, които да задържат страницата отворена, докато Айнар си записваше в стария бележник със сиви корици.

Масите бяха широки и очукани и му напомняха за работните тезгяхи, на които продавачките на рибния пазар в Копенхаген режеха главите на рибите. Разполагаше с достатъчно място да разтвори няколко книги пред себе си и заради жълтеникавите им страници започна да си представя, че те са защитната му стена. Точно това изпитваше, когато се измъкваше сутрин от апартамента, за да отиде в библиотеката: всяко изречение за мъжкото и женското начало щеше да го пази през следващата година, когато, както си бе обещал, всичко щеше да се промени.

В крайна сметка прочете достатъчно, за да си внуши, че и той има женски полови органи. В тялото му се криеха и органите на Лили, кръвоснабдените гънки плът, които я правеха онова, което беше. В началото му бе трудно да повярва, но постепенно мисълта, че проблемът му не е душевен, а физически, започна да му се струва все по-логична. Представяше си как зад тестисите му има скрита матка. Представяше си как в гръдния му кош са заклещени чифт женски гърди.

Айнар прекара цяла седмица в читалнята и всеки ден идваше момент, в който многобройните открития му идваха в повече и той облягаше глава на ръцете си и плачеше тихичко.

Ако задремеше, Ан-Мари го побутваше с бялата си ръчица.

– Обед е.

За миг Айнар се объркваше: Обед ли?

Ах, да, станало е обед.

Карлайл започна да го кани да излизат следобед.

– Искаш ли да се видим по обед? – питаше той всяка сутрин, когато Айнар тръгнеше да излиза, изгарящ от нетърпение да се върне към книгите в библиотеката.

– Не знам дали ще мога – отвръщаше той.

– Защо? – питаше Грета.

Карлайл знаеше, че няма смисъл да кани и Грета с тях. Веднъж каза на Айнар, че още като деца Грета въздъхвала ра- зочаровано, когато Карлайл ѝ предложел да отидат на разходка до Аройо Секо.

– Винаги бе прекалено заета за подобни неща. Четеше Ди- кенс, пишеше поеми, рисуваше планината Сан Габриел, мои портрети. Но никога не ми ги показваше. Когато я помолех да видя някоя картина, тя се изчервяваше и скръстваше ръце.

Тъй че Карлайл потърси приятелството на Айнар. В началото трябваше доста да го увещава. Нещо в сините му очи, които бяха доста по-светли от очите на Грета, караше Айнар да си мисли, че е способен да прочете мислите му. Трудно му бе седи мирно до Карлайл – непрекъснато помръдваше, ставаше, преместваше се на плетения стол.

Карлайл си купи кола – спортен модел "Алфа Ромео", – чер- вена, с колела със спици и червена кутия с инструменти, закована на стъпалото. Обичаше да я кара със спуснат покрив. Таблото беше черно, с шест циферблата и малка метална дръжка, която Айнар се вкопчваше, когато Карлайл взимаше стремглаво завоите. Подът бе от релефна стомана и докато обикаляха из Париж, Айнар усещаше топлината от двигателя през подметките на обувките си.

– Трябва да се научиш да си по-доверчив – каза един ден Карлайл в колата и премести приятелски ръка от скоростния лост върху коляното му. Отиваха към тенис комплекс в Отьой. Стадионът се намираше до Болонския лес и се издигаше сред тополите като бетонна купа. Знамената по стените висяха безжизнено. На железните порти мъже със зелени сака и сламени шапки късаха билети.

Един от служителите заведе Айнар и Карлайл до малка боя- дисана в зелено ложа с четири плетени стола с раирани възглав- нички. Ложата се намираше откъм основната линия на корта застлан с клей, червен като ружа, който Лили някога си бе купила от Копенхаген.

На корта загряваха две жени. Едната беше от Лион и дългата ѝ плисирана пола се развяваше, когато прекосяваше корта бързо и плавно като шхуна. Другата беше млада американка от Ню Йорк – така пишеше в програмата. Беше висока и мургава, с къса лъскава коса, подстригана във формата на кожен авиаторски шлем.

– Никой не очаква тя да спечели – каза Карлайл за американката, засенчил очи с длан. Брадичката му бе същата като на Грета: квадратна и малко издължена под уста, пълна със здрави бели зъби. Имаха и еднаква, малко грапава на гърлото кожа, която покафеняваше само след час на слънце. Айнар бе целувал страстно именно гърлото ѝ нощем. Харесваше му повече дори от целувките по устата: докосваше с устни дългата ѝ шия, засмукваше леко, близваше я, подръпваше кожата с устни, прокарваше език по паяжината от вени.