Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Прислужницата поднесе на професор Болк кафе с лед.

– Не мога да ям лимони – обясни той и вдигна чашата си. От отворената врата на терасата полъхваше вятър и Грета седна на дивана до професора, който ѝ се усмихна любезно. Вероятно трябваше да изчака той да започне с въпросите, но изведнъж ѝ се прииска просто да разкаже на някого за Лили и Айнар.

– Става въпрос за съпруга ми – започна тя.

– Да, разбрах, че има момиче на име Лили.

Значи знаеше. В първия момент Грета нямаше представа какво да каже. Откъде да започне? Какво бе дало началото – онзи ден преди четири години, когато го помоли да пробва обувките на Анна ли? Или нещо друго?

– Той е убеден, че вътрешно е жена – рече накрая тя.

Професорът си пое въздух и кимна.

– А да ви призная, аз съм на същото мнение. – Разказа му за роклите, за жълтите обувки, за специално скроените комбинезони; спомена за посещенията на Айнар в къпалнята край Сена, за пазаруването на дрехи, за Хенрик, Ханс и няколкото други мъже, по които Лили се бе увличала, за разочарованията. Накрая рече:

– Лили е много красива.

– Тези мъже... Ханс... случвало ли се е нещо повече с тях?

– Не. – Помисли си за Ханс, който в момента вероятно окачваше портрета с камелията в галерията. Рядко се случваше, но неизменно оставаше разочарована, когато Ханс се отбиваше в ателието, потриваше брадичка и отказваше някоя картина. "Не е достатъчно добра", казваше той два-три пъти годишно и Грета толкова се стъписваше, че не успяваше да помръдне, за да го изпрати до вратата. Понякога се чудеше дали от подобно смазващо разочарование няма и известна полза.

Анна ѝ бе споменала за доктора. Един ден ѝ рече:

– Не трябва ли да отиде на лекар? – докато двете бяха в ма-газина за рамки през няколко сгради от хотела на Оскар Уайлд. Вътре имаше кошове със стари рамки, някои от които тежаха повече от петдесет килограма. Прахът полепваше по полите им. –Тревожа се за него.

– Разказах ти какво се случи с доктор Хекслер в Дания. Не знам дали ще понесе още един преглед. Страхувам се да не се срине.

– Но не се ли притесняваш поне малко? Изглежда много болен. Толкова е отслабнал. Понякога ми прилича на призрак.

Грета се замисли. Айнар наистина изглеждаше блед, под очите му имаше тъмни кръгове. Кожата му бе станала почти про- зрачна. Забелязваше го, но това ли я тревожеше най-много? А и кървенето, което се появяваше редовно вече четири години. Бе свикнала с трансформациите. Да, Айнар като че ли бе непрестанен процес на трансформация, сякаш промените – загадъчната кръв, хлътналите бузи, незадоволените копнежи никога нямаше да свършат, нямаше да имат край. Но като се замислеше, всички се променяха. Всеки човек непрекъснато се преобразяваше в нещо ново, нали? В един кош с вързан на верижка капак Грета намери идеалната позлатена рамка за най-новия портрет на Лили.

– Ако познаваш някой подходящ лекар – каза тя на Анна, може би наистина трябва да поговоря с него. Най-малкото няма да навреди, нали?

Професор Болк каза:

– Бих искал да прегледам съпруга ви.

Това напомни на Грета за Хекслер и за тракащия му рентгенов апарат. Запита се дали Айнар ще ѝ позволи да го заведе при друг доктор.

Професор Болк пийна кафе. И извади от джоба си бележник.

– Не смятам, че съпругът ви е луд – каза той. – Убеден съм, че други лекари ще заявят точно това. Аз обаче не съм на също мнение.

В хола на Анна бе окачен един от портретите на Лили, на който тя седеше на пейка в парка. Зад нея двама мъже разговаряха с шапки в ръце. Картината висеше над шкаф със снимки в сребърни рамки на Анна – в костюми, след представления с приятели. Грета бе нарисувала портрета в парка миналата година, когато Лили идваше в апартамента и оставаше по три седмици, след което изчезваше за шест, а Грета свикваше все повече да работи и живее без съпруга си. За известно време миналата година, когато той разговаряше с нея само като Лили, дори Грета си бе помислила, че напълно е полудял. На моменти приличаше на изпаднал в транс: зениците му толкова се разширяваха, че виждаше отражението си в очите му.

– Виждал съм и друг мъж като него – продължи професор Болк. – Кондуктор. Млад, красив, дори по-хубав от жена, слаб, блед, разбира се, с елегантна походка. Нервен младеж, но как да го виним при това положение. Когато дойде на преглед, първото, което забелязах, бе – как иначе, набиваше се на очи, – че има по-големи гърди от много девойки. По това време вече бе започнал да се нарича Зиглинде. Чудна работа. Един ден дойде в клиниката, но другите лекари отказаха да приемат мъж в Женската болница. Дори не поискаха да го прегледат. Но аз се съгласих и един следобед – никога няма да го забравя – открих, че той е едновременно и от мъжки, и от женски пол.