Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Завърши картината само няколко часа преди Ханс да дойде да я види.

– Още е мокра – отбеляза тя, докато поднасяше кафе за него, Карлайл и Айнар, който току-що се бе изкъпал и краищата на косата му още бяха влажни.

– Чудесна е – каза Ханс. – Много е екзотична. В наши дни това е на мода. Може да я нарисуваш облечена с бродирано кимоно.

– Не искам да изглежда евтино.

– Недей – каза Айнар толкова тихо, че Грета не разбра дали другите са чули.

– Нямах това предвид – поясни Ханс. Той седеше с кръсто- сани крака в светлия си летен костюм и барабанеше с пръст по масата. Карлайл се бе разположил на кадифената табуретка, а Айнар на люлеещия се стол. За пръв път тримата мъже се събираха заедно и Грета поглеждаше ту към брат си с вдигна върху кадифена възглавница крак, ту към съпруга си с прилепнала към слабото му гърло мокра коса, ту към Ханс. Имаше чувството, че с всеки от тях е различен човек. Все едно им подготвяше отделен репертоар; вероятно действително беше так! Чудеше се дали я познават напълно. Може и да грешеше, но така се чувстваше – сякаш всеки от тримата искаше нещо различно от нея.

Ханс бе уважил молбата ѝ да спре да я ухажва и сега се занимаваше единствено с продажбата на картините ѝ. От време на време, когато оставаха насаме в кабинета му или в ателието ѝ, докато Лили бе навън, Грета усещаше как Ханс я гледа. Но когато той се обърнеше с гръб, тя на свой ред впиваше поглед в широките му рамене, в русата коса на тила му. Копнееше за него, но пропъждаше бързо тези мисли. "Не и докато Айнар е все още..." Сърцето ѝ се свиваше. Очакваше подобни емоции и увлечения от Лили, но не и от себе си, особено сега, когато ателието ѝ бе пълно с недовършени портрети и илюстрации за списания, съпругът ѝ беше изнемощял и объркан душевно, а брат ѝ пристигна в Париж със загадъчните думи "Дойдох да помогна", както и Ханс, който барабанеше с дълги пръсти по масата и чакаше камелиите да изсъхнат, да получи втора чаша кафе, Грета да нарисува портрет на Лили с кимоно, чакаше търпеливо Грета да се хвърли в обятията му.

Ето това представляваше нейният дом, нейната casita, от която излезе един летен следобед. Навън бе горещо, изгорелите газове от автомобилите висяха тежко във въздуха. Сред маранята градът губеше част от блясъка си. Бежовите фасади на сградите приличаха на омекнало от топлината сирене. Жените по улиците вървяха с носни кърпи в ръка и бършеха потта от шиите си.

В метрото беше още по-горещо, парапетът лепнеше. Още беше юни и с Айнар щяха да заминат на почивка в Мантон чак след няколко седмици. Зачуди се дали ще издържи дотогава – нещо ще трябва да се промени това лято, каза си тя, но в този миг мотрисата спря със силно изскърцване.

Излезе от станцията в Паси, където ѝ се стори по-прохладно. Подухваше ветрец и носеше аромата на прясно окосена трева, както и пръски от някакъв фонтан. Наблизо се чуваше тупането на топка за тенис върху червен корт, а някой недалеч тупаше килим .

Блокът бе преустроена вила от черен гранит с медни орнаменти. Полукръглата алея отпред бе изцапана с петна от моторно масло, а от двете ѝ страни като стражи се издигаха под- кастрени розови храсти. Входната врата бе от ковано желязо със стъклени прозорчета. Над нея имаше тераса с отворена врата и развяващо се перде. Грета чу женски смях, последван от мъжки.

Анна бе наела апартамента на втория етаж. Три вечери в седмицата участваше в "Кармен" в Пале Гарние, а след пред- ставление се отбиваше за късна вечеря в "Пруние". Напоследък все повтаряше, че повече няма да се върне в Копенхаген.

– Там всичко е твърде подредено – заявяваше с длан върху гърдите.

Анна ѝ отвори. Русата ѝ коса бе прибрана на стегнат кок на тила. По гърлото ѝ в гънките от тлъстина се бяха образували кафяви линии. Носеше масивен пръстен с голям рубин във формата на избухваща звезда. Прочула се бе в оперните среди; кльощави млади мъже с хлътнали очи ѝ изпращаха скъпоценни камъни, джинджифилови сладки и картички с пламенни послания.

Холът ѝ бе малък, с канапе със златни крака и бродирани възглавници. В малка ваза бяха натопени тигрови лилии с прорязани от зелени жилки цветове. Прислужница с черна униформа им сервира лимонада и ликьор. Зад фотьойла стоеше висок, странно облечен мъж с тъмен шлифер.

– Това е професор Болк – представи го Анна.

– Досетих се – отвърна Грета. – Не ви ли е топло?

– Професор Алфред Болк. – Мъжът ѝ подаде ръка. – Не знам защо, но винаги ми е студено – сви рамене той. Сините му очи бяха тъмни и изпъстрени със златисти петънца. Косата му бе с цвета на качествено светло дърво и пригладена назад с масло. Носеше синя копринена вратовръзка с ромбовиден възел. Визитните си картички държеше в сребърна кутийка. Живееше в Дрезден, където завеждаше Общинската женска болница.