Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Стаята от другата страна бе боядисана в черно и имаше настлан с дървени дъски под. Имаше и малка кутия, също черна, върху която с един крак бе стъпил млад мъж. Краката му бяха космати като ръцете на мадам Жасмин-Картон. Беше среден на ръст с отпуснат корем и гладки гърди. Езикът му се подаваше между устните, а ръцете му бяха поставени на хълбоците. Момчето въртеше ханш, а леко втвърденият му пенис подскачаше като рибка над вода. По усмивката Айнар разбра, че младежът е влюбен в себе си.

Изгуби представа колко дълго гледа как момчето пружинира на пръсти, а пенисът му набъбва и се свива като лост, който се вдига и спуска. Айнар не помнеше как е паднал на колене и прилепил нос в стъклото, но когато се осъзна, беше в тази поза. Не помнеше да е разкопчавал колана си, но панталонът му бе свлечен до глезените. Не помнеше кога е свалил и сакото, вратовръзката и ризата, но те бяха струпани на купчинка върху зеления стол.

Към стаята с момчето гледаха и други прозорчета, а точно срещу Айнар седеше мъж с усмивка на лице. Айнар не виждаше почти нищо друго освен усмивката, която сияеше, сякаш осветена от лампа. Мъжът изглежда бе харесал момчето също колкото Айнар, ако се съди по доволното изражение. Но след като се взира няколко минути в лицето на мъжа отсреща, Айнар различи и очите му. Сини, вперени не в младежа, който момента държеше пениса си в една ръка, а с другата подръпваше зърно с размерите на сантим, а в Айнар. Мъжът се усмихна още по-широко.

Айнар събу докрай панталона си и го остави на зеления стол. В момента бе наполовина Айнар, наполовина Лили. Мъж със сивото бельо на Лили и с нейния комбинезон, обгърнал деликатно тялото му. Айнар зърна бледото си отражение в стъклото. Не се чувстваше натруфен, а – за пръв път му хрумна да използва тази дума, за да опише Лили – красив. Лили бе спокойна: голите ѝ бели рамене и ямката в основата на гърлото ѝ се отразяваха в стъклото. Сякаш бе напълно нормално мъж да я гледа само по бельо, със смъкнати презрамки на комбинезона. Нещо в Айнар се отвори като платнената щора на прозореца и му каза, за пръв път толкова ясно, че това е истинската му същност: Айнар бе само маска. Ако свалеше панталона и раираната вратовръзка, подарък от Грета за рождения му ден, оставаше само Лили. Дълбоко в себе си знаеше това открай време. Айнар разполагаше с единайсет месеца. Годината му изтичаше. В стаичката беше топло и в отражението видя, че челото на Лили е изпотено и блести като полумесец.

Младежът продължи да танцува, явно без да забелязва Айнар и другия мъж. Момчето бе затворило очи, поклащаше бедра и ръце, а от подмишниците му стърчаха няколко черни косъма. Мъжът отсреща продължаваше да гледа с още по-широка усмивка. Светлината някак си се промени и изведнъж очите му сякаш станаха златисти.

Застанал пред прозореца, Айнар започна да гали гърдите си през комбинезона. Зърната му се втвърдиха. Когато ги потри, по цялото му тяло като подводно течение пробягна тръпка. Коленете му омекваха, гърбът му се изпоти. Айнар отстъпи назад, за да може мъжът отсреща да види обгърнатите му от коприна бедра, гладките му крака. Искаше мъжът да види тялото на Лили. Отстъпи още по-назад, за да го види в цял ръст, само че сега Айнар не виждаше мъжа. Но това не бе от значение. В продължение на няколко минути Айнар галеше тялото си пред прозореца, имитираше движенията на момичетата, които беше гледал месеци наред през дясното прозорче.

Когато Айнар се приближи до прозореца и погледна отсреща, видя, че и мъжът, и момчето са си тръгнали. Изведнъж се засрами. Как се бе стигнало до тук, да показва странното си тяло – прилепналия по меката му гръд комбинезон, гладките бели бедра, сребристи на слабата светлина – на двама непознати? Той седна на стола върху купчината дрехи и сви колене до брадичката си.

На вратата се почука тихо. След малко пак.

– Да? – обади се Айнар.

– Аз съм – отвърна мъжки глас.

Айнар замълча и остана на стола. За това копнееше най-много на света, но нямаше смелост да го каже.

На вратата отново се почука. Устата му пресъхна; сърцето му туптеше забързано в гърлото. Искаше да даде знак на мъжа, че го желае. Искаше да му покаже, че може да влезе.

Но нищо не последва и Айнар си помисли, че е пропуснал някаква възможност.

В този миг мъжът нахълта в стаичката, затвори вратата и се облегна на нея задъхан. Беше на годините на Айнар, но с прошарена по слепоочията коса. Кожата му бе тъмна, носът – голям. Носеше черен шлифер, закопчан догоре. Около него се носеше ухание на сол. Айнар остана на стола на около метър от мъжа. Той кимна. Айнар вдигна ръка към челото си.