Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Нека се изразя по друг начин. Давам ти възможност да ме поемеш веднага. Ако откажеш, съм сигурна, че един ден ще съжаляваш – заяви тя и потри белега на бузата си.

– Защо ще съжалявам?

– Защото един ден ще си кажеш: "Тя можеше да е моя. Грета Вегенер можеше да е моя".

– Но аз не ти отказвам, не разбираш ли?

Грета обаче разбираше. Най-малкото разбираше какви са на- меренията му. Не можеше обаче да разбере защо сърцето ѝ туптеше така бързо, защо не смъмри Ханс за неприличния му намек? Защо не му напомни колко ще нарани Айнар? Защо дори не можеше да изрече името му?

– Разбрахме ли се?

– Моля?

– Ще ме представляваш ли? Или да си тръгвам?

– Грета, бъди разумна.

– По-разумно решение не виждам.

Двамата стояха от двете страни на бюрото. Купчината книжа бе притисната с бронзово преспапие във формата на жаба. Името му бе върху всички документи. Накъдето и да погледнеше, очите ѝ спираха все върху него. Ханс Аксгил. Ханс Аксгил. Ханс Аксгил. Спомни си как като малка се упражняваше на краснопис и пишеше името си: Грета Грета Грета.

– Добре, съгласен съм.

– Какво?

– Ще продавам картините ти.

Грета не знаеше какво да каже. Благодари му и си взе чанта- та. Подаде му ръка.

– Мисля, че трябва да си стиснем ръцете.

Той пое ръката ѝ в огромната си длан, почти като в капан, но след миг я пусна.

– Донеси ми няколко картини другата седмица.

– Добре – отвърна Грета и излезе в приемната, където през прозорците нахлуваха слънчевите лъчи и шумовете на града, а пишещата машина на секретарката тракаше ли, тракаше.

АЙНАР СЕ СЪБУДИ от мириса на кръв. Стана от леглото внимателно, за да не събуди Грета. Тя изглеждаше неспокойна, лицето ѝ бе свъсено от кошмар. Кръвта се стичаше бавно по вътрешната страна на бедрото му на топла струйка. Кърваво мехурче набъбваше в ноздрата му. Лили се бе събудила.

В другата стая зората пълзеше по гардероба от ясен. Грета бе отделила най-горния рафт за Лили. Остави най-долните чекмеджета за себе си. В огледалото Лили видя разкървавения си нос и червеното петно на нощницата. За разлика от Грета, тя не се тревожеше за кървенето – то започваше и спираше, а Лили трябваше само да прекара няколко дни в леглото като с настинка. Кръвта просто бе част от всичко това, мислеше си, докато се обличаше – надяна полата, среса рошавата си коса. Беше юни, един месец след като Айнар реши на пейката в парка, че ще трябва да се раздели с Лили. Лили усещаше заплахата, сякаш вече не разполагаше с време до безкрай.

На пазара на улица "Буси" утринната роса почти бе изсъхнала по редиците от сергии с поцинковани навеси. Продавачите подреждаха стоките си – очукани порцеланови маси, бюра с липсващи дръжки, закачалки с дрехи. Една жена продаваше само зарове от слонова кост. Един мъж имаше колекция от балетни пантофки, с които му бе трудно да се раздели. На една сергия жена продаваше прекрасни поли и блузи. Беше към четирийсетгодишна, с къса сива коса и нащърбени предни зъби. Казваше се мадам Льо Бон и бе родена в Алжир. С годините тя научи какъв е вкусът на Лили и обикаляше разпродажбите на вещи на починали хора из Паси в търсене на филцовите поли и белите блузи с дантелени яки, които Лили харесваше. Мадам Льо Бон знаеше кой номер обувки носи Лили, както и че не може да носи сандали, за да не се вижда пръстът без нокът. Купуваше за Лили комбинезони, тесни в бюста, и старомодни корсети от китова кост, които помагаха за този проблем. Знаеше, че Лили обича обеци с кристали във формата на капка, а за зимата – яки от заешка кожа.

Лили разглеждаше какво има по закачалките на мадам Льо Бон, когато забеляза млад мъж с високо чело да прелиства книги с илюстрации на съседния щанд. Бе преметнал сакото си през лакътя, а в краката си бе оставил платнено куфарче. Мъжът стоеше под странен ъгъл, все едно бе пренесъл цялата си тежест върху единия крак. Не изглеждаше особено заинтригуван от картините, прелистваше страниците и от време на време вдигаше очи към Лили. Погледите им се срещнаха на два пъти; вторият път той се усмихна.

Лили се обърна с гръб и наложи плисираната пола на кръста си.

– Тази е хубава – каза мадам Льо Бон от стола си. Бе направила импровизирана пробна от чаршафи, закачени на въже за простор. – Пробвай я – отметна тя чаршафа.

В пробната слънцето напичаше през платнищата. Полата ѝ стоеше добре, а навън чужденецът попита мадам Льо Бон дали продава мъжки дрехи.