Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Ужасно скучно е да прекараш цяла седмица на легло – казваше Лили и хвърляше възглавницата на пода.

Ако решеше да ги преброи, Грета щеше да открие, че е нари- сувала над сто портрета на Лили: Лили в басейна; Лили като шаферка на сватба; Лили избира моркови на пазара. Но на повечето картини Лили бе изобразена сред природата – на поляна, сред маслинови дръвчета, на фона на синия проток Катеш. Очите ѝ винаги бяха кафяви и големи, притворени; деликатно извитите, оформени с пинсета вежди; косата ѝ – прибрана зад ухото, на което висеше кехлибарена обеца.

Айнар вече не рисуваше.

– Трудно ми е да си спомня как изглеждаше блатото – бе се провикнал веднъж от ателието си, където подреждаше платната и боите. По навик продължаваше да поддържа в идеален ред шишенцата с боя от Мюнхен, макар най-добрите материали на света да се продаваха от другата страна на реката в "Сюнелие" където продавачът държеше една вечно бременна котка. Грета ненавиждаше котката с увиснал до земята корем, но ѝ бе приятно да разговаря с продавача, мъж на име Де Брул с козя брада като на Ван Дайк, който често казваше, че тя е най-важната му клиентка.

– А някои разправят, че жените не можели да рисуват! – възкликваше той, когато Грета си тръгнеше с кутия бои, увита във вестник, а котката съскаше все едно всеки момент ще роди.

Салонът в апартамента им бе достатъчно голям, за да побере дълга маса и два фотьойла пред газовата камина. В стаята имаше още кръгла червена табуретка, която приличаше на поставките на витрините в магазините за обувки. Както и дървен люлеещ се стол с кафява кожена възглавничка, докаран от Пасадена. Бе започнала да нарича апартамента "casita" – колибката, макар изобщо да не приличаше на колибка с дървените греди на тавана и стъклените врати с медни резета, които разделяха стаите. Но по някакъв начин ѝ напомняше за къщата край Дройо Секо в която се преместиха с Теди след като напуснаха Бейкърсфийлд. Слънчевата светлина, която нахлуваше в стаите от обраслото с мъх дворче, помагаше на Теди да се събужда всеки ден с нови идеи за съдове или за комбинация от цветове на емайла. Докато живееха там, той беше много продуктивен. В задния двор растеше авокадо, което раждаше повече плодове, отколкото успяваха да изядат и да раздадат. "Искам да съм като това дърво – казваше Теди. – Искам непрекъснато да раждам нови идеи." Сега в апартамента в Париж Грета си представяше, че и тя е като онова авокадо. Продължаваше да ражда неспирно портрети на Лили.

Известно време съжаляваше, че Айнар изостави рисуването. Много от пейзажите му бяха окачени по стените в апартамента. Неизменното им присъствие понякога ѝ напомняше с тъга как си бяха разменили ролите. Айнар обаче никога не споменаваше, че му липсва животът на художник. Но на нея ѝ ставаше мъчно за него, тъй като не разбираше как човек, прекарал целия си живот в творчество, може изведнъж да спре. Вероятно някогашните му пориви – нуждата да пристъпи към празното платно, изпълнен с идеи и страх – се бяха прехвърлили върху Лили.

Година след като пристигнаха в Париж Ханс започна да продава портретите на Лили. С поръчките от списанията името на Грета започна да се разчува из кафенетата по булевард "Сен Жермен", в салоните, където художници и писатели се излягаха по черги от кожата на зебри и пиеха ликьори от жълти сливи. А и в Париж бе пълно с американци, които говореха един за друг и се наблюдаваха по онзи типично американски начин. Грета се опитваше да страни от кръга им, който се събираше всяка вечер на улица "Фльорус" номер 27. Гледаше на тях с недоверие, а несъмнено и те на нея. Не я интересуваха разговорите им край камината относно кое е модерно и кое не. А и в подобни компании на остроумия и преструвки нямаше място нито за Лили, нито за Айнар.

Картините на Грета обаче продължаваха да се търсят и тъкмо когато започна да не смогва, ѝ хрумна идея. Рисуваше Лили сред поле от люцерна в Дания. За тази цел я бе накарала да позира изправена, с ръце на хълбоците. Лесно изобразяваше самата Лили, макар да ѝ бе малко трудно да си представи как лятното слънце на Дания би огряло лицето. Но Грета нямаш особен интерес към фона с поляната, на която стоеше Лили. Да нарисува както трябва тревата и езерцата в далечината ѝ отнемаше няколко дни; първо хоризонтът трябваше да изсъхне, след това езерцата, след това първият слой трева, после вторият и така нататък.

– Искаш ли да довършиш фона вместо мен? – обърна се тя един ден към Айнар. Беше май 1929 г. и Айнар бе прекарал целия следобед навън. Когато се прибра, каза, че е седял в парка на площад "Де Вож".