Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Опасявам се, че нямам нищо като за вас – отвърна продавачката. – Само за съпругата ви.

Чужденецът се разсмя. След това Лили чу как закачалките се плъзгат по релсата.

Когато излезе от пробната, мъжът разглеждаше жилетки на сергията. Попипваше перлените копчета и проверяваше дали маншетите са износени.

– Стоката ви е чудесна – усмихна се той първо на мадам Льо Бон, след това на Лили. Сините му очи бяха твърде големи за лицето му; на всяка буза имаше по някой и друг белег от шарка. Беше висок, ветрецът разнасяше уханието на одеколона му и щом затвори очи, Лили си представи как сипва от жълтия тоник в шепа и го нанася по гърлото си. Имаше чувството, че вече го познава.

Мадам Льо Бон записа плисираната пола в тефтера си. Мъжът остави жилетката и се приближи към Лили с накуцване. !

– Извинете – каза той несигурно на френски. – Мадмоазел, тъкмо забелязах...

Лили обаче все още не искаше да говори с него. Тя взе тор- бичката с полата, благодари на мадам Льо Бон и се шмугна покрай пробната до съседната сергия, където плешив мъж продаваше счупени порцеланови кукли.

Когато Лили се прибра у дома, Грета бършеше прах с влажен парцал. На другата сутрин на гости щеше да пристигне Карлайл. Апартаментът се нуждаеше от почистване, тъй като по ъглите се бяха събрали валма прах, а Грета отказваше да наеме прислужница.

– Нямам нужда от помощ – казваше тя, докато размахваше ръкавици, за да пропъди вдигналия се във въздуха прахоляк. Не съм от жените, които наемат прислужници. – В действителност обаче беше точно от този тип жени.

– Карлайл пристига след час – рече Грета. Носеше кафява вълнена рокля, която подчертаваше прекрасно фигурата ѝ. Като Лили ли ще останеш облечен?

– Да, бих искала.

– Само че Карлайл не бива да вижда Лили веднага. Нека първо види Айнар.

Грета беше права, но частица от Айнар искаше първо да се запознае с Лили, все едно тя бе по-добрата му половина. Той окачи плисираната пола в гардероба и се съблече, събу коприненото бельо. Коприната бе сива и мека, и шумолеше едва доловимо, когато ходеше. Не искаше да сменя финото бельо с вълнени гащи и долна риза, които го боцкаха и в топлите дни го задушаваха от горещина. Не искаше Лили да бъде изцяло тикната дълбоко в гардероба. Не обичаше да я крие. Затвореше ли очи, виждаше само нея; Айнар не можеше да си представи самия себе си.

Обу си панталона и тръгна да излиза.

– Къде отиваш? – попита Грета. – Карлайл ще пристигне всеки момент.

Небето бе безоблачно. Сградите по улицата хвърляха дълги, хладни сенки. Канавката беше пълна с мокри боклуци. Айнар се чувстваше самотен и се чудеше дали някой на света ще успее да го опознае напълно. Вятърът сякаш преминаваше директно през тялото му.

Отиде до малката уличка северно от Халите. Наоколо нямаше много хора, само собственикът на магазина за тютюн, облегнат на вратата, една дебела жена, която чакаше автобус, и мъж с прекалено тесен костюм, който вървеше бързо, нахлупил ниско шапката си.

В коридора на номер 22 шал с петна от вино лежеше на стълбите пред вратата на мадам Жасмин-Картон.

– Днес сте подранили – каза тя и погали котката, след което подаде на Айнар ключа за Зала 3. Това бе стаята, която посещаваше обикновено. Столът, тапициран със зелена вълна. Металното кошче, както винаги бе празно – неубедителна илюзия, че никой друг не използва стаичката. И двете прозорчета в противоположните краища на помещението със спуснати черни щори. Айнар винаги вдигаше щората на прозорчето отдясно. Дръпваше опънатия шнур и щората се навиваше с плясък. Не помнеше вече колко пъти бе седял на зеления стол, а стъклото бе запотено от дъха му, докато от другата страна танцуваше голо момиче. Това се бе превърнало в почти всекидневен навик, както ходенето на басейн и разходките му до ъгъла на улица "Етиен-Марсел", за да вземе от пощата писмата, които бяха предимно за Грета. Мадам Жасмин-Картон винаги му взимаше пет франка и никога не предлагаше отстъпка, макар Айнар да смяташе, че би отказал, дори да му предложи. Обаче му позволяваше да стои в Зала 3 колкото пожелае; понякога седеше на зеления стол половината ден. Дори бе спал там. Веднъж си купи хлебче, ябълка и парче сирене и обядва, докато жена с увиснал като торба корем танцуваше около люлеещо се конче.

Айнар обаче никога не посягаше към другия прозорец, защото знаеше какво има зад него. Знаеше, че дръпне ли друга щора, няма да може повече да се върне към прозореца отдясно.

Днес обаче имаше чувството, че в Зала 3 има само един про- зорец – онзи отляво. Той вдигна щората и надникна.