Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Айнар се замисли за обещанието, което си бе дал в парка преди месец: нещо трябваше да се промени. Май бе преминал в юни, както месеците се превръщаха в години. Преди повече от четири години Лили се бе родила върху лакирания сандък.

В четири часа Ан-Мари задрънча с месингова камбанка.

– Моля, оставете материалите на бюрото – обяви тя. Наложи се да потупа студента по рамото, за да го събуди. Когато дойде ред на Айнар, тя стисна силно устни и му кимна за довиждане.

– Благодаря – отвърна той. – Много ми помогнахте.

Ан-Мари се изчерви отново и се усмихна колебливо.

– Да ви заделя ли книгите за утре? – попита тя и постави бялата си, не по-голяма от малка морска звезда длан, върху лакътя на Айнар. – Сещам се за още няколко заглавия на тази тема. Ще ви ги приготвя утре сутринта. Може в тях да намерите каквото търсите. Зависи, разбира се, какво търсите.

ЗА ГОЛЯМО ПРИТЕСНЕНИЕ на Грета, кракът на Карлайл се влачеше по чакъла в Тюйлери. Всяка вечер го киснеше в корито с английска сол и бяло вино – отвара, забъркана от съквартиранта му в Станфорд, който после стана хирург в Сан Диего. Карлайл бе станал архитект и проектираше вили в портокаловите градини в Пасадена, където прокарваха пътища и строяха нови квартали. Къщите бяха малки, предназначени за учители, полицаи и пришълците от Индиана и Илинойс, които отваряха пекарни и печатарски работилници по улица "Колорадо". Изпращаше на Грета снимки и тя понякога подпираше брадичка на ръката си и мечтаеше за къщичките с обградени с мрежи веранди и прозорци, засенчени от камелии: не си представяше да се засели в някоя от тях, но понякога искаше просто да си представи какво би било.

Карлайл имаше красиво дълго лице, по-тъмна и по-чуплива коса от Грета. Не се бе оженил и прекарваше вечерите си на чертожната дъска или на дъбовия люлеещ се стол в четене на светлината на лампа със зелен стъклен абажур. В писмата си бе споделял, че излиза с момичета, които водеше в Ловния клуб на вечеря или които работеха като негови асистентки, но отношенията му с никоя от тях не се задълбочавали. "Не ми пречи да почакам", пишеше ѝ той, а Грета, стиснала писмото под слънчевите лъчи до прозореца, си казваше "Аз също".

В допълнителната спалня в апартамента имаше желязно легло и брокатени тапети. Грета се тревожеше, че лампата с платнен абажур с пискюли не осигурява достатъчно светлина. От месарницата на ъгъла бе взела метално корито за баните на Карлайл, в което по принцип слагаха заклани гъски с увиснали през ръба вратове.

Сутрин Карлайл закусваше кроасан и кафе на дългата маса в хола по пижама, а куцият му крак изглеждаше тънък като клечка. В началото Айнар излизаше тихо от апартамента в мига, в който топката на вратата на Карлайл се завъртеше. Грета забеляза, че съпругът ѝ се стеснява от брат ѝ. Стараеше се да не вдига шум, когато минаваше покрай стаята на Карлайл, сякаш за да не се засекат случайно в коридора под кристалния полилей. На вечеря седеше сковано, все едно напрегнато се чудеше какво да каже. Грета се питаше дали не са си разменили неприятни думи, някоя обида. Между двамата като че ли се издигаше невидима стена, която тя не разбираше.

Веднъж Карлайл покани Айнар на минерална баня на улица "Матюран". За разлика от откритата къпалня край Сена, тази баня представляваше басейн само за мъже, в пълна с пара зала с жълти мраморни плочи и висящи палми в порцеланови кашпи. Когато двамата се прибраха от банята, Айнар веднага се заключи в стаята си.

– Какво стана? – попита Грета брат си.

Карлайл, с все още зачервени от водата очи, отвърна:

– Нищо. Просто отказа да влезе в басейна. Не знаел, че трябва да се съблече гол. Когато влязохме, за малко да припадне. Никога ли не е ходил на турска баня?

– Датчаните са такива – отвърна Грета, макар това да не бе вярно. Та те непрекъснато си търсеха извинение да се съблекат и да ходят голи.

Малко след пристигането на Карлайл Ханс се отби една сутрин, за да види двете най-нови картини на Грета. На едната Лили беше на плажа в Борнхолм; на втората Лили стоеше до японска камелия. Айнар първо бе нарисувал фона – светлосиньо лятно море. Не успя обаче да докара камелията, тъй като не бе виждал на живо това дърво с червени цветчета и лъскави като жълъди пъпки. Грета бе приела поръчка от Vogue – да илюстрира колекцията от кожени палта за следващата зима, тъй че имаше време за портрета с камелията само късно нощем. Не спа три нощи и внимателно изобрази всеки цвят с бледожълто петънце в центъра, докато Айнар и Карлайл спяха, а в студиото ѝ цареше пълна тишина, нарушавана само от въздишките на Едвард IV.