Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Как се чувстваш днес? – питаше доктор Хайтауър.

– Малко по-добре – отвръщаше Теди и наистина го вярваше или просто смяташе, че няма друг възможен отговор. Докторът кимваше и проверяваше нещо в картона му. Грета излизаше с извинението, че трябва да се обади в склада, където всеки момент чакали да пристигнат берачи от Текейт. От стаята на сестрите звънеше на доктор Ричардсън и му казваше само:

– Още повече се влошава.

Майка ѝ също идваше, обикновено следобед, когато Теди се чувстваше най-добре. Двамата с Грета мълчаха, докато госпожа Уод дърдореше как скоро ще отворят крайбрежната къща в Дел Map или за телеграмата от бащата на Грета, който още по-въодушевено и от вестниците съобщаваше, че войната е към своя край. Грета тайничко се надяваше, че майка ѝ ще вземе нещата в свои ръце, както само тя можеше: ще дръпне пердетата на прозореца, ще накара Теди да стане от леглото, за да си вземе топла вана с минерална вода, и ще му поднесе чаша чай с няколко капки бърбън. Щеше да потрие ръце, да отметне падналата в очите ѝ коса и да заяви: "Сега ще те излекуваме! Какви са тези глупости, някаква си туберкулоза!". Но госпожа Уод не понечи да направи нищо; остави Теди изцяло на грижите на Грета. Преди да си тръгне, си слагаше ръкавиците, целуваше Теди по челото през хирургическата маска и казваше: "Следващия път като дойда, искам да те видя на крака". След това правеше на Грета знак да излезе с нея.

В коридора госпожа Уод си сваляше маската и казваше:

– Погрижи се да получи най-добрата медицинска помощ, Грета.

– Той отказва да го лекува доктор Ричардсън.

– Наложително е.

И Грета отново се обаждаше на доктор Ричардсън и му съобщаваше как е Теди.

– Знам – отвръщаше докторът. – Говорих с доктор Хайтауър. Честно казано, не знам дали можем да му помогнем повече. Ще трябва просто да почакаме и да видим.

Когато Карлайл пристигна от Станфорд, той дръпна Грета настрани и рече:

– Този Хайтауър не ми харесва. Откъде го изнамерихте? – Грета му обясни, че е назначен от санаториума, но Карлайл я прекъсна: – Мисля, че е време доктор Ричардсън да се заеме с лечението.

– Опитах.

– С какво мога да помогна?

Грета се замисли. От другата страна на вратата Теди кашляше. Пружините на леглото скърцаха. Съпругът ѝ дишаше тежко. – Ще трябва да помисля. Сигурна съм, че може да се напрани нещо. Само трябва да измисля какво.

– Осъзнаваш колко тежко е положението, нали? – хвана я Карлайл за ръка.

– Но Теди е силен.

По-късно същия ден, след като Карлайл си тръгна и слънцето залязваше зад хълмовете, а лилавите сенки покриваха като одеяла каньоните на Пасадена, Грета хвана студената ръка на Теди. Пулсът на китката му бе едва доловим и в първия миг ѝ стори, че е спрял. Но все пак сърцето му туптеше, макар и слабо и неравномерно.

– Теди? Чуваш ли ме.

– Да.

– Боли ли те?

– Да.

– Днес по-добре ли се чувстваш?

– Не. За съжаление съм по-зле. По-зле не съм се чувствал.

– Но ще се оправиш, нали, Теди? Ще ми направиш ли услуга? Обадих се на Ричардсън. Той ще дойде утре сутринта. Mоля те, позволи му да те прегледа. Само това искам от теб. Tой е добър лекар. Спаси ме, когато бях болна от шарка. Температурата ми беше четирийсет и един градуса и всички, дори Карлайл, ме бяха отписали, но ето, жива съм и до днес и съм напълно здрава, а от болестта ми остана само този малък белег.

– Грета, скъпа? – Жилите по гърлото на Теди подскачаха. – Умирам, миличка. Знаеш това, нали? Няма да се оправя.

Честно казано, Грета го осъзна чак тогава. Разбира се, че умираше; вече изглеждаше повече мъртъв, отколкото жив: ръцете му бяха изтънели, жълтеникавата плът висеше от тях, очите му бяха възпалени, а дробовете така пропити с кръв и храчки, че биха потънали за миг на дъното на Тихия океан. Но и страшното бяха костите: омекнали все едно ги поглъщаше влажен, жив огън. Помисли колко ли силна болка изпитва, макар никога да не се оплакваше. Сърцето ѝ се късаше при мисълта, че съпругът ѝ го боли толкова.

– Съжалявам – каза Теди.

– За какво?

– За това, че те оставям сама.

– Но ти не ме оставяш.

– И съжалявам, че те моля за подобно нещо – продължи той.

– Моля? За какво говориш? – Гърбът ѝ се обля в студена пот. В стаята бе топло от болничните изпарения. Помисли си, че трябва да открехне прозореца. Горкичкият Теди имаше нужда от свеж въздух.

– Ще ми помогнеш ли?

– С какво? – Не го разбираше и се зачуди дали да се обади на Ричардсън и да му съобщи, че Теди бълнува. Лош знак, щеше да отвърне докторът с провлачения си говор.