Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Мъжът с наметалото говореше тихо и из коридорите на Академията се разчу, че е търговец на картини от Париж. Тъй като носеше широкопола шапка с кожена лента, студентите не успяваха да видят очите му. Над устата му се забелязваше малък рус мустак, а след него като дим от автомобил, се носеше лек мирис на печатарско мастило. Директорът на Академията по онова време, хер Румп, по-малко талантлив наследник на хер Г. Румп, се представил на непознатия и го повел по коридорите със сиви подове, които се метяха от осиротели момичета, твърде малки, за да забременеят. Румп се опитал да накара непознатия да спре пред платната на любимите му ученици – момичета с дълги коси и стегнати гърди и момчета с масивно телосложение. Но мъжът с наметалото – за когото разправяха, че казал, макар и никой да не можеше да го потвърди, "Надушвам таланта" – не се поддавал на предложенията на хер Румп. Непознатият кимнал, когато стигнали до картината с мишка и сирене на Гертруд Грубе, момиче с толкова жълти и пухкави вежди, че все едно имаше на лицето си пера от канарче. Спрял и пред изображението на продаваща сьомга жена на Софус Брандес, момче, чийто баща бе убит на ферибот за Русия заради един поглед към младата булка на убиеца. А после мъжът с наметалото спрял пред малкия пейзаж на черното блато на Айнар. На картината блатото бе изобразено през нощта, дъбовете и върбите представляваха просто силуети, а земята бе тъмна и мокра като масло. В ъгъла, до слюден камък, малко кученце спеше на студа. Едва предишния ден хер Румп бе заявил, че е "твърде мрачна за датската школа" и ѝ бе отредил незавидното място на стената до килера, където сирачетата държаха метлите си и се преобличаха в престилките без ръкави, които хер Румп ги караше да носят.

– Тази е хубава – казал мъжът и извадил сгъваем портфейл изработен от – това също бе слух – змийска кожа. – Как се казва художникът?

– Айнар Вегенер – отговорил хер Румп с пламнало от гняв лице. Непознатият му дал сто крони, свалил картината от стената и всички в Академията – хер Румп, студентите, надничали през открехнатите врати, служителките от администрацията със закопчани догоре блузи и сирачетата, които тайно крояха планове, оказали се впоследствие неуспешни, да бутнат хер Pyмп от някой прозорец, а последен от всички Айнар, който стоеше на стълбището, точно където по-късно Грета щеше да го целуне – примигнаха слисано. Защото случката бе толкова забележителна, че цялата Академия примигна дружно, всички до един били те художници или не, и поклати глава. А когато отворих очи, слънцето се отрази от високите сгради на Копенхаген, нахлу през прозорците на Академията, а мъжът с наметалото беше изчезнал.

В некролога и това нямаше да пише. Нямаше да се споменава и за онзи следобед през август с Грета, преди да се оженят. Непосредствено след края на войната. Грета се бе върнала в Копенхаген само преди месец. Пристигна пред кабинета му в Академията със сламена шапка, украсена с далии, а когато той отвори вратата, тя му каза:

– Хайде, да вървим!

Не се бяха виждали откакто замина за Калифорния в началото на войната. Айнар попита:

– Какво ново?

Тя сви рамене:

– Тук или в Калифорния?

Поведе го по Новия кралски площад, където движението оби- каляше около статуята на Кристиан V, яхнал коня си. Пред Kpaлския театър имаше немски войник с отрязан крак; бе оставил кепето си на тротоара, за да събира монети. Грета промълви "О!", остави пари на мъжа и го попита как се казва, но войникът бе толкова травмиран, че не разбра какво му говори.

– Не знаех – каза Грета, когато продължиха нататък. – В Калифорния войната ми се струваше толкова далечна.

Минаха покрай парка на двореца "Розенборг", където живите плетове се нуждаеха от подрязване, деца бягаха от майките си, а по поляните млади двойки лежаха на карирани одеяла и им се искаше целият свят да изчезне и да ги остави насаме. Грета не каза къде отиват, а Айнар знаеше, че не бива да пита. Денят бе слънчев и топъл и прозорците на къщите бяха отворени, а вятърът подухваше дантелените пердета. Покрай тях мина пощенска камионетка и Грета хвана Айнар под ръка и рече:

– Не казвай нищо.

Но сърцето му се разтуптя, защото момичето, което го целуна на стълбите в Академията, се бе върнало също толкова неочаквано, колкото бе заминало преди пет години. И през тези пет години той понякога мислеше за Грета, както се сещаше за някой смущаващ, но очарователен сън. По време на войната си я бе представял в Калифорния. Но мисълта за нея как върви забързано по коридорите на Академията, хванала под мишница наръч четки, чиито метални пръстени проблясваха на слънцето, също не го напусна. Тя бе най-заетата студентка, която бе срещал, непрекъснато ходеше по балове и на балет, но винаги бе готова за работа, дори да се налагаше да стои до късно, когато повечето студенти пиеха или спяха. Като се замислеше за идеалната жена, все по-често в съзнанието му изплуваше Грета. По-висока от другите хора, по-бърза. Един ден вдигна очи от бюрото в кабинета си и я видя през прозореца как пресича тичешком булеварда; синята ѝ пола забърсваше броните и решетките на автомобили и карети, а шофьорите надуваха клаксони. И как само махваше с ръка и казваше "Какво толкова?". Защото Грета не я бе грижа за нищо освен за онова, което тя намираше за важно и докато Айнар, все по-мълчалив и самотен пред платната си, се убеждаваше, че никога няма да си намери мястото, той започна да размишлява какъв е идеалът му за жена. Оказа се, че този идеал е Грета.