Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Родителите на Теди им дойдоха на гости веднъж. Те бяха прегърбени хора с розови от ягодите длани. Живееха на полето, на няколко акра глинеста земя, в двустайна къща, построена от евкалиптови трупи. Очите им бяха почти скрити под вечно примижалите от слънцето клепачи. Седяха безмълвно в просторната дневна на Грета, хванати притеснено за ръце, и оглеждаха богатата обстановка: испанската къща, пейзажа над камината, японските налъми на Акико, която пристигна с поднос. Грета наля чай от хибискус с лед и всички заедно се настаниха на белите дивани, които госпожа Уод бе поръчала от "Гръмпс". Всички се чувстваха неудобно и съжаляваха, че се бе стигнало до тук. Грета откара родителите на Теди обратно до дома им с двуместната си кола, което принуди госпожа Крос да се сгуши в скута на мъжа си. Докато пътуваха, започна да се стъмва и над полетата падна характерният за ранната пролет мраз. Вятърът свистеше над нивите и вдигаше прахоляк. Грета пусна чистачките, за да почисти пясъка от предното стъкло, и зърна в далечината жълтата светлина, струяща от къщата на семейство Крос. Сред силно навяващия прахоляк Грета не можеше да види нищо друго освен светлината от къщата и, изглежда, тримата си мислеха за едно и също, защото в този момент госпожа Крос каза:

– Теди се роди там.

Господин Крос прегърна жена си и добави:

– И все повтаряше, че един ден ще се върне.

Цяла пролет Грета подремваше на белите дивани в дневната. Ненавиждаше Бейкърсфийлд, ненавиждаше испанската къща, а понякога дори ненавиждаше и бебето, което растеше в нея. Но нито веднъж не ѝ хрумна да ненавижда Теди Крос. Следобед тя четеше, а той поставяше топли компреси на челото ѝ. Грета наедряваше бързо и с всеки изминал ден се чувстваше все по-зле. Още преди да дойде май, вече спеше в дневната и нощем, тъй като ѝ бе твърде лошо и се чувстваше твърде тежка, за да се качи до втория етаж. Теди се премести да спи на кушетка до нея.

В началото на юни Бейкърсфийлд вече бе обгърнат от лятната жега и още преди девет сутринта температурата достигаше 37 °С. Акико правеше на Грета ветрила от хартия; Теди ѝ носеше студени вместо топли компреси. А когато на Грета ѝ прилошееше много, Акико ѝ даваше студен зелен чай в лакирани чаша, докато Теди четеше на глас поезия.

И тогава, един ден, докато Теди беше в Пасадена, за да вземе грънчарско колело от ателието, което така ѝ не бе затворил, дойде краят на жегата и гаденето. С помощта на чернокосата Акико, Грета роди посиняло момченце с увита около врата пъпна пръв, стегната като вратовръзка. Грета го кръсти Карлайл. На следващия ден двамата с Теди го погребаха в двора на евкалиптовата къща на семейство Крос сред вихрещия се прахоляк в края на шумолящите ягодови полета.

ТЯСНАТА ПАВИРАНА УЛИЦА, криволичеща през Копенхаген, беше достатъчно тъмна, помисли си Лили, за необезпокоявани срещи. Прозорците на къщите от двете страни почти се докосваха и нямаше място за улични лампи. Тук хората бяха, твърде бедни, за да разхищават пари за осветление, и всичко тънеше в мрак, с изключение на няколко все още отворени заве- дения. Наблизо имаше турско кафене, където клиентите седяха на кадифени възглавници покрай прозореца. Бордеят по-надолу скрит дискретно зад спуснати капаци, имаше звънец на вратата с формата на женска гърда. По-нататък Грета и Лили минаха покрай бар в мазе, където кльощав мъж с лъскави от помада мустаци се шмугна, за да се присъедини към себеподобните си.

Лили носеше рокля от шифон с ленени ръкави и яка. Роклята шумолеше тихо, докато вървяха, и тя се бе съсредоточила изцяло върху шума, за да не мисли нервно какво ѝ предстои. Грета ѝ бе заела перлен гердан, който беше омотан три пъти около шията ѝ и я скриваше почти изцяло. Носеше и кадифена шапка, която купи сутринта от "Фоненсбек" и прикрепи с иглата на Грета с форма на пеперуда и инкрустирани жълти диаманти и оникси.

– Толкова си красива, че искам да те целуна – каза Грета, докато Лили се обличаше. Грета толкова се въодушеви, че я прегърна и я поведе в танц из апартамента под неспирното джафкане на Едвард IV. Лили затвори очи със сковани и натежали от напластения грим клепачи и си представи, че Копенхаген е град, където и Лили, и Айнар можеха да живеят като един човек.

Улицата свършваше при Площада на кметството срещу парка "Тиволи". Фонтанът с драконите шуртеше, а срещу хотел "Палне" се издигаше колона, увенчана от двама бронзови викинги, надуващи рогове. Площадът беше оживен – хора пристигаха и си тръгваха от бала, а група норвежки туристи обсъждаха въодушевено предстоящото състезание по колоездене от Копенхаген до Осло.