Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Трябва да намеря Грета – каза Лили.

Над залива се спускаше мъгла и и стана студено . Мисълта ѝ течеше по следния начин: Лили с голите си ръце усещаше вятъра, а не Айнар; тя усещаше как влажния въздух докосва почти невидимите косъмчета по тила ѝ. Под шифона, комбинезона и вълненото бельо на Айнар също започваше да му става студено – но само защото гледаше как човек без връхна дреха трепери от студ. Той осъзна, че с Лили имат нещо общо: посинял от студ бял дроб; разтуптяно сърце; зачервени от умора очи. Но в главата мозъкът сякаш бе разделен на две половини – неговата и нейната.

– Кажи на Грета, че аз ще те изпратя до вас – каза Хенрик.

– Само ако обещаеш да ме оставиш на ъгъла. Айнар може да ни чака и не искам да ме вижда сама с непознат. С Грета ще започнат да се тревожат, че съм твърде млада, за да живея в Копенхаген. И без това все се притесняват, че ще ми се случи нещо лошо.

Хенрик, чиито устни бяха плътни и лилави, напукани по средата, целуна Лили. Наведе глава, долепи уста до нейната и се отдръпна. След това я целуна отново и отново, а ръката му я стисна над лакътя и се плъзна към кръста ѝ.

Онова, което най-много я изненада в усещането да целуваш мъж, бе дращенето на брадата му и колко тежка и топла е ръката му. Върхът на езика му бе неочаквано гладък. Лили искаше да го отблъсне, да му каже, че не бива, но не намери сили. Ръката ѝ сякаш не желаеше да спре Хенрик, чиито къдрици се виеха около шията ѝ като въже.

Хенрик я дръпна да стане от пейката. Лили се притесни, че ще се опита да я прегърне и ще усети странната форма на тялото ѝ под роклята – кокалесто и без гърди, както ѝ пулсиращата издутина между краката. Той обаче тръгна към един страничен коридор и ѝ подаде ръка. Поклащаше доволно глава като марионетка – черепът му бе кръгъл и неравен, с широко чело. Вероятно поради това Айнар реши да хване влажната длан на Хенрик и да го последва: това бе игра, част от играта на Лили, а игрите не бяха от значение. Те не бяха изкуство, не биха картини и определено не бяха сериозна част от живота му. Никога – дори тази вечер, докато държеше потната ръка на Хенрик – Айнар не бе и помислял, че в него има нещо ненормално или необичайно. Миналата година, когато отиде на лекар, за да провери защо все още не успяват да заченат дете, док- торът попита:

– Копнееш ли за други, освен за жена си, Айнар? Например зa други мъже?

– Не, никога не се е случвало. Предположението ви е грешно – отвърна той и сподели с лекаря, че сам се смущава, когато види мъже с уплашен поглед и прекалено розова кожа да се навъртат покрай градската тоалетна в парка "Йорстед". Хомосексуалист! Нищо подобно!

Затова Айнар прие подадената от Хенрик ръка и тръгна след него по закътания коридор с висящи от гредите на тавана датски знамена. Затова се и препъваше с жълтите обувки, които Грета му подари през онзи априлски следобед, когато го помоли да позира. Затова и носеше тясната рокля, която ограничаваше крачките му: Айнар играеше игра. Той го знаеше. И Грета го знаеше. Но също така Айнар явно не знаеше нищо за себе си.

Навън на площада с дрънчене премина трамвай, а камбанката му звънтеше дружелюбно, но и някак си тъжно. Трима пияни норвежци седяха на ръба на фонтана и се смееха.

– Сега накъде? – попита Хенрик. Изглеждаше по-нисък на просторния площад, където от близката сергия се носеха уханията на кафе и курабийки. Айнар усети парене ниско в корема и огледа фонтана, бронзовите викинги и островърхите покриви на околните сгради.

– Накъде отиваме? – попита пак Хенрик, вдигна очи към небето и подуши въздуха.

Тогава на Айнар му хрумна нещо; на Лили ѝ хрумна нещо. Колкото и да бе странно, Айнар се рееше над площада и видя отвисоко как Лили прошепна решително на Хенрик:

– Ела.

Чу мисълта ѝ. "Грета няма да разбере." Какво нямаше да разбере Грета, Айнар не узна. Когато той, Айнар, собственикът на тялото, се канеше да попита Лили какво има предвид; когато той, Айнар, докато се рееше отгоре като призрак, понечи да се приближи и да попита, както шофьор, стигнал до разклонение на пътя, се пита накъде да поеме – Какво няма да разбере Грета? – точно тогава Лили, със зачервени от топлината ръце, стиснала шифонените си поли; Лили, чиято половина от мозъка бръмчеше от протичащите като електричество трескави мисли; усети топла струйка да се стича от носа ѝ.

– Боже, кървиш! – възкликна Хенрик.

Тя докосна носа си. Гъстата кръв потече по устата ѝ. Музиката от кметството звънтеше в носа ѝ. С всяка следваща капка се чувстваше все по-пречистена, празна, но пречистена.