– Картините са непробиваеми – отбеляза той и думите му я засегнаха.
На следващия ден, когато се прибра в апартамента, Грета завари Лили да плете мрежичка за коса. Иглите тракаха в скута ѝ. Така и не разбраха защо на Лили ѝ потече кръв от носа на Бала на художниците. Но след месец това се повтори – кръвта се стичаше на две червени струйки в продължение на три дни през юли. Айнар каза, че не е нищо сериозно, но Грета се тревожеше като майка, чийто син има кашлица. Неотдавна стана посред нощ, за да нарисува как пребледнялата Лили припада в обятията на Хенрик. Картината бе голяма, почти в цял ръст, изглеждаше по-реалистична с ярките цветове и ъгловати форми, отколкото сцената в спомените на Грета. На заден план с виждаха фонтанът с драконите и бронзовите статуи на викингите. Крехката Лили изпълваше картината, обгърната от ръцете на мъж с лице, скрито от падналата в очите му коса. "Никога няма да забравя тази гледка", каза си Грета, уплашена, объркана и ядосана, докато стискаше четката. Осъзнаваше, че нещо се е променило необратимо.
– Отдавна ли дойде? – попита тя Лили.
– Преди по-малко от час. – Иглите продължаваха да тракат в скута ѝ. – Излизах. Разходих се из парка и седнах да плета и една пейка. Видя ли, че розите са цъфнали?
– Разумно ли е да излизаш сама?
– Не бях сама – отвърна Лили. – Хенрик беше с мен. Чакаше ме в парка.
– Хенрик. Разбирам.
Грета наблюдаваше съпруга си крадешком. Нямаше представа какво очаква той от Лили, но ето го, седеше облечен с кафява пола и бяла блуза с надиплени ръкави и носеше жълтите обувки, които му бе подарила през онзи първи ден. В гърлото ѝ се надигна горчилка: искаше ѝ,се двамата заедно да участват в живота на Лили, но осъзна, че не знае как да се държи.
– Как е рисувачът на риби? – попита Грета.
Лили изправи гръб и ѝ отвърна, че Хенрик наскоро пътувал до Ню Йорк, където вечерял с господин Рокфелер.
– Славата му вече се носи. – Лили ѝ разказа как важни хора от артистичните среди останали много впечатлени от Хенрик.
– Знаеш ли, че е сирак? – Описа ѝ младостта му като помощник-моряк на рибарска шхуна в Северно море. След това сподели, че до живия плет в парка на двореца "Розенборг" Хенрик казал, че досега не е срещал момиче като Лили.
– Очевидно си го запленила – отвърна Грета и Лили се изчерви. Грета тъкмо се връщаше от галерията, където десетте ѝ картини още висяха непродадени по стените. Сега всичко това – съпруга ѝ с обикновената кафява пола; историята за вечерята на Хенрик с господин Рокфелер в Националния клуб на художниците на "Грамърси парк"; странната мисъл за Лили и Хенрик седнали на пейка под кулите на Розенборг – ѝ дойде в повече и тя попита неочаквано:
– Лили, целувала ли си някога мъж?
Лили застина и изпусна плетката в скута си.
Въпросът се отрони неволно от устните ѝ. Досега не се бе замисляла по въпроса, защото Айнар по принцип бе непохватен в секса и никога не поемаше инициативата. Струваше ѝ се невъзможно да е прикривал толкова необичаен копнеж. Та нали ако не бе тя, Айнар никога нямаше да намери Лили.
– Хенрик ли ще е първият мъж, когото ще целунеш?
Лили сбърчи замислено чело. На долния етаж избумтя пияният глас на моряка:
– Не ме лъжи! Познавам кога лъжеш!
– В Синия зъб имаше едно момче на име Ханс.
Тогава Грета за пръв път чу за Ханс. Лили говореше за него с възхищение, вдигнала стиснати пръсти във въздуха. Сякаш изпаднала в транс, тя разказа на Грета как Ханс се бе катерил по стария дъб, за дрезгавия му глас, за хвърчилото с форма и подводница, което бе потънало в блатото.
– И не си го виждала оттогава?
– Живее в Париж – отвърна Лили и отново подхвана плетката. – Търговец на картини е, но само това знам. Продава на американци. – Тя стана от стола, влезе в спалнята, където Едвард IV ръмжеше насън, и затвори вратата след себе си. След час от стаята излезе Айнар, а само уханието на мента и мляко напомняше, че вътре бе влязла Лили.
В края на двуседмичната изложба Грета не бе успяла да про- даде нито една картина. Вече не можеше да вини рецесията за неуспеха си; войната бе приключила преди седем години, а датската икономика малко по малко се съживяваше. Откакто са ожениха, винаги бе стояла в сянката на Айнар. Неговите малки мрачни картини на блата и бури – част от тях изглеждаха пpoсто като сиви петна върху черен фон – се продаваха все по скъпо с всяка изминала година. През това време Грета припечелваше единствено от поръчките на директори, които никога не се усмихваха. На по-личните портрети – като този на Анна или на сляпата старица пред портите на "Тиволи", а сега и на Лили – никой не обръщаше внимание. Та кой би предпочел картините на Грета пред тези на Айнар – творбите на смелата и жизнена американка пред творбите на деликатния и тих датчанин? Нито един критик в цяла Дания, където художествените тенденции от XIX в. все още се смятаха за нови и твърде напредничави, не би дръзнал да предпочете нейния стил пред неговия. Грета бе убедена в това, а когато притиснеше Айнар, и той неохотно се съгласяваше.
Читать дальше