Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

–Репортерка ли сте?

Лили вдигна очи.

–Или поетеса?

– Не.

Тогава какво пишете?

– О, това ли? – отвърна тя, стъписана, че я бе заговорил. – Нищо.

Макар да седеше до мъжа, не ѝ се вярваше, че изобщо я е за- белязал. Струваше ѝ се, че никой не я вижда. Чувстваше се почти нереална.

– Художничка ли сте? – попита той.

Но Лили взе шала си и чантичката и отвърна:

– Съжалявам.

Изненада се, че продължава да говори с него. Стана ѝ още по-топло и изведнъж ѝ се прииска да се съблече и да се гмурне в морето. Излезе от залата през порта, която водеше до парка зад сградата.

Навън подухваше вятър. Стар дъб покриваше като саван градинката. Сякаш я пазеше от погледа на натрапник, качил се на часовниковата кула, за да шпионира. Ухаеше на рози и рохкава пръст. Тревата изглеждаше сребриста като крилете на летяща риба. Лили направи няколко крачки и видя двойката от преди малко – момичето с изрязаната рокля и ухажорът ѝ – да се целуват зад един храст. Мъжът бе поставил ръка върху хълбока на жената, роклята ѝ се бе набрала високо на бедрата, а закопчалката на жартиера ѝ проблясваше в мрака.

Стъписана, Лили се обърна и се сблъска с мъжа от пейката.

– Знаете ли какво казват за стария дъб? – попита той.

– He.

– Казват, че ако вкусите от жълъдите му, можете да си пожелаете нещо и да се превърнете в когото поискате за един ден.

– Защо говорят така?

– Защото е вярно. – Той я хвана за ръка и я отведе до пейката; Оказа се, че мъжът е художник на име Хенрик Сандал. Наскоро бе показал на изложба серия от картини на риби от Северно море: квадратни платна на камбали, писии, калкани и рядко срещащия се морски език. Грета бе ходила на изложбата. Един ден се прибра в апартамента, хвърли чантата и ключовете си и каза въодушевено: "Невероятни са! Трябва да отидеш да ги видиш. Кой да предположи, че може да се влюбиш в рибешко лице?".

– Придружава ли ви някой? – попита Хенрик.

– Жената на братовчед ми.

– Как се казва братовчед ви?

Лили му каза.

– Айнар Вегенер? Разбирам.

– Познавате ли го? – попита Лили.

– Не, но знам, че е добър художник. По-способен е, отколкото си мислят хората. – Хенрик се замисли. – Вероятно знаете, че го смятат за старомоден.

За пръв път Айнар осъзна, че обръща целия свят наопаки, като се облича като Лили. Можеше да се превърне в друг човек, като облече дантеления комбинезон. Можеше да се скрие от погледите на обществото, като вдигне ръце и стисне трите наниза испански перли на шията си. Можеше да среше дългата си коса и да наклони глава като въодушевена девойка.

И тогава Хенрик хвана Лили за ръка. Острите косъмчета по китката му я стреснаха, защото досега бе държала за ръка единствено Грета.

– Разкажи ми за себе си, Лили – каза Хенрик.

– Кръстена съм на цветето лилия.

– Защо момичетата винаги казват такива глупави неща?

– Защото са истина.

– Не вярвам на момичета, които се сравняват с цветя.

– Не знам какво друго да кажа.

– Например откъде си.

– От Ютланд. От малко селце на име Синия зъб край едно блато.

Разказа на Хенрик за полетата с люцерна и ледения дъжд, който понякога пробиваше дупки в стените на фермата.

– Ако изядеш жълъд, в кого ще поискаш да се превърнеш?

– Не знам – отвърна тя.

– Все пак си намисли желание.

– Не мога.

– Добре, недей тогава – каза Хенрик и ѝ разказа история за полски принц, който освободил всички жени от задължението да работят. Заяви, че той би поискал да се превърне в този принц.

Неусетно наближи полунощ. Вятърът се усили и дъбът сведе накъдрените си листа, сякаш за да дочуе разговора на Хенрик и Лили. Луната бе залязла и цареше пълна тъма с изключение на златистата светлина, струяща от вратите на Кметството. Хенрик държеше Лили за ръката и потриваше месестата основа на палеца ѝ, но Лили имаше чувството, че и дланта, и палеца принадлежат на друг човек. Сякаш някой друг се опитваше да превземе тялото ѝ.

– Как не сме се срещали досега? – попита Хенрик и подръпна нервно с треперещи пръсти конец, висящ от ръкава му.

Лили чу смеха на Айнар, кикот обгърнат от въздушно мехурче, в което се долавяше киселият му дъх. Айнар се присмиваше на непохватното ухажване на друг мъж. Той дали бе говорил подобни нелепости на Грета? Едва ли – Грета щеше да му каже да спре с глупостите. Щеше да раздрънка сребърните си гривни, да възкликне "О, небеса!" и да обърне очи с досада: Щеше да заяви, че ще си тръгне от ресторанта, ако Айнар не спре да се държи с нея както с дете. Грета щеше да се съсредоточи върху рибата в чинията си и да не обели и дума повече, докато не останеше само оглозганата глава сред локвичка оцет. Тогава щеше да целуне Айнар и да го отведе у дома.