Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Грета не я пришпорваше. Остави я да постои в края на площада, докато Лили се намести в Айнар, както човек намества ръка в марионетка.

Застанала под извисяващата се на почти сто метра часовникова кула на Кметството, Лили имаше чувството, че крие най-голямата тайна на света – канеше се да заблуди цял Копенхаген. В същото време частица от нея осъзнаваше, че това ще е най-сложната игра, която ще играе някога. Спомни си за лятото в Синия зъб, когато хвърчилото с форма на подводница падна в блатото. Айнар Вегенер с малкото кръгло лице като че ли се спускаше по тунел. Лили погледна към облечената с черна рокля Грета и изпита признателност. Лили се бе появила неочаквано, и то благодарение на Грета.

Хората, които влизаха в Кметството, изглеждаха елегантни и щастливи, румени и подпийнали. Млади дами с рокли в бонбонени цветове си правеха вятър с длани и се питаха къде са известните художници.

– Кой е Айнар Нилсен? – попита една. – Това Ерик Хенингсен ли е?

Имаше и младежи със засукани мустачки и пури в ръка. Имаше и млади индустриалци, които идваха да се смесят с отбраното общество с парите, изкарани от масовото производство на чинии и тенджери, пресовани от съскащи машини.

– Нали няма да ме изоставиш? – обърна се Лили към Грета

– Никога.

Въпреки това Лили се притесняваше.

В Кметството имаше закрит вътрешен двор в ренесансов стил. От три страни бе обрамчен от открити колонади, а отгоре имаше навес от кръстосани дървени греди. На сцената свиреше оркестър, а встрани бе разположена дълга маса, отрупана с подноси със скариди. Стотици хора танцуваха – красиви мъже обгърнали тънките кръстове на жени с гримирани в синьо клепачи. Две момичета на пейка пишеха писмо до някого и се кикотеха. Групичка мъже със смокинги стояха в кръг и оглеждаха присъстващите. Лили се пробуждаше. От глъчката се почувства замаяна. В гърдите ѝ припламна паника, тъй като знаеше, че мястото ѝ не е тук. Помисли да си тръгне, но вече беше твърде късно. Лили беше на бала, димът и музиката вече се виеха около очите и ушите ѝ. Ако поискаше да си върви, Грета само щеше да ѝ каже да се успокои, да не се притеснява, че няма за какво да се тревожи. Щеше да махне с ръка и да се засмее.?

До Лили стоеше високо момиче с рокля с тънки презрамка което пушеше сребриста цигара и говореше с мъж с толкова тъмно лице, че несъмнено бе дошъл от Юга. Жената беше стройна, с красиво очертани мускули на гърба, а мъжът изглеждаше толкова влюбен в нея, че можеше само да кима в съгласие и от време на време да я прекъсва с дълга целувка.

– Ето я Хелене – каза Грета. В другия край на залата стоеше Хелене Олбек, с късо подстригана коса, както Грета обясни, че сега е модно в Париж.

– Ти върви да говориш с нея – каза Лили.

– И да те оставя сама?

– Все още не ми се говори с никого.

Грета прекоси дансинга с развяваща се след себе си дълга коса. Тя целуна Хелене, която, изглежда, нямаше търпение да и каже нещо. В Гренландската търговска компания Хелене отговаряше за картините, грамофоните, чиниите със златни кантове и други луксозни стоки, които товареха през лятото в контейнери и превозваха с кораби, които потегляха всеки вторник от Копенхаген. От две години Хелене се грижеше за опаковането и доставянето на картините на Айнар до Нуук, където посредник ги продаваше на търг. Парите пристигаха бавно по обратния път през Северния Атлантически океан, но когато най-сетне Айнар ги получеше, ги показваше гордо на Грета в кожен портфейл с множество отделения.

Танцуващите двойки скриха Грета и Хелене от поглед. Лили седеше на махагонова пейка с резбовани русалки. В закрития вътрешен двор беше топло и тя свали шала си. Докато го сгъваше, към пейката се приближи млад мъж и попита:

– Може ли?

Той беше висок, с кафеникаворуси къдрици, спускащи се около лицето. С крайчеца на окото си Лили видя, че поглежда джобния си часовник и кръстосва крака. Ухаеше на пшеница, а ушите му бяха зачервени от топлината или от притеснение.

Лили извади от чантичката си бележника със сивите корици, който бабата на Айнар му бе подарила, и започна да си води бележки за мъжа. Прилича на бащата на Айнар като млад, на писа тя. Прилича на баща му, докато беше здрав и още работеше на полето. Явно затова не мога да откъсна очи от него. Защо иначе? Защо не мога да откъсна очи от големите му стъпала, от дългите бакенбарди, от орловия нос и пълните му устни. От гъстата му, къдрава коса.

Мъжът се приведе към нея.