Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

А Грета отвръщаше:

– Не ми казвайте, че германците са съсипали и пощите!

Не можеше да живее повече така, каза веднъж на японската прислужница Акико, чийто нос вечно течеше. Прислужницата се поклони и ѝ донесе натопена в сребърна ваза камелия. "Нещо ще трябва да се промени!", каза си изпълнена с ярост Грета, макар да не знаеше на кого точно да се сърди освен на Кайзера. Тя бе най-свободното момиче в Копенхаген, ако не и в целия свят, а сега проклетите германци съсипваха живота ѝ! Изгнаничка, ето в какво се бе превърнала. Намираше се в изгнание в Калифорния, където розовите храсти стигаха до три метра, а в каньона нощем виеха койоти. Не можеше да повярва, че е станала като онези момичета, чието най-вълнуващо преживяване през деня бе пристигането на пощата – купчинка писма, а сред тих нито едно от Айнар.

Прати телеграма на баща си с молба да ѝ разреши да се върне в Дания. Отговорът гласеше: "Морските пътища са опасни". Настоя майка ѝ да я пусне да отиде в Станфорд с Карлайл, но тя отвърна, че единственото подходящо училище за Грета е някой от девическите колежи далеч в снеговития Изток.

– Тук всичко ме мачка – каза тя на майка си.

– Не прави такива драми – отвърна госпожа Уод, докато надзираваше засяването на нова трева по моравите и засаждането на макове в лехите.

Един ден Акико почука тихо на вратата на Грета и ѝ подаде сгъната диплянка.

– Съжалява – рече прислужницата и излезе бързо.

В диплянката се съобщаваше за следващата сбирка на Дружеството за изкуства и занаяти в Пасадена. Грета си представи аматьорките с палитри по парижка мода и изхвърли брошурата. След това отново отвори скицника си, но не ѝ хрумваше какво да нарисува.

След седмица Акико отново дойде и ѝ подаде втора диплянка!

– Съжалява – каза тя, прикрила уста с длан. – Но мисля, че на вас хареса.

Чак след като Акико ѝ донесе трета диплянка, Грета реши да отиде на сбирката. Дружеството се събираше в бунгало в хълмовете над Пасадена. Предишната седмица жълта като слънчоглед пума скочила от бора в края на пътя и грабнала бебето на едни съседи. Членовете на Дружеството говореха само за това! Дневният ред бе забравен и се обсъждаше идеята да направят пано, изобразяващо сцената.

– Ще го кръстим "Пума в атака"! – възкликна някой.

– А защо да не направим мозайка? – предложи друг.

Дружеството се състоеше предимно от жени, но имаше и няколко мъже, болшинството от които носеха баретки. Когато стигнаха до съгласие, че ще нарисуват обща картина и ще я изложат в градската библиотека на Нова година, Грета се измъкна незабелязано от стаята. Оказа се права.

– Ти няма ли да участваш? – попита я един мъж.

Беше Теди Крос, с бялото си чело и дълъг врат, вечно килнал глава наляво. Теди Крос, който предложи да си тръгнат от срещата и да отидат в грънчарското му ателие на улица "Колорадо", където в пещта денонощно бумтяха орехови цепеници, чийто десен глезен пращеше от мускули, заради непрестанното натискане на педала на грънчарското колело; Теди Крос, който щеше да стане съпруг на Грета вследствие от коледния дебютантски бал в Ловния клуб и който преди края на Световната война щеше да умре пред очите ѝ.

Той беше вторият мъж, когото Грета обикна. Обичаше Теди заради вазите с тънки гърла, които ваеше от глина. Обичаше мълчаливото му лице с вечно набола брада и начина, по който отваряше уста, докато съсредоточено потапяше керамиката в съдовете с гланц. Теди бе родом от Бейкърсфийлд, където родителите му отглеждаха ягоди. От детството, прекарано в примижаване под палещото слънце, около очите му се бяха образували бръчици. Той разпитваше Грета за Копенхаген, за каналите и краля, но никога не коментираше нещата, които тя му казваше, а единственото, което помръдваше по лицето му, бяха клепачите. Грета му каза, че в Копенхаген има великолепен художник на пейзажи, който е влюбен в нея, но Теди само я погледна безмълвно. Той не бе стъпвал на изток от пустинята Мохаве, а единствените му посещения в именията по булевард "Ориндж Гроув" бяха, когато го наемаха да изработва плочки на камините и подовете на верандите.

На Грета страшно ѝ се прииска да излиза с него; да го води на разходки до шатрите край тенис кортовете, където през онази есен се провеждаха танцовите забави в Пасадена; да го показва на момичетата от Ловния клуб, сякаш за да им каже, че тя Вече не е като тях – все пак бе живяла в Европа. Щеше да се вози колкото си иска в месарски коли и ако реши, щеше да си води кавалер грънчар.