Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Връщаме се в Пасадена точно за дебюта ти – повтаряше майка ѝ почти всеки ден, докато пътуваха с "Принцеса Дагмар". – Слава богу, че бяха германците!

Стаята на Грета в къщата на хълма гледаше към задната морава и розите със спаружени от есенната жега цветове. Макар и достатъчно светла, стаята бе твърде малка за рисуване. Само след два дни Грета започна да се задушава, сякаш триетажната къща, пълна със стаи и прислужници японки, потропващи с налъми по задните стълби, не ѝ позволяваше да даде воля на въображението си.

– Майко, искам веднага да се върна в Дания! Тук се задушавам – оплака се тя. – На теб и Карлайл може и да ви харесва, но аз не мога да свърша нищо тук. Имам чувството, че съм забравила да рисувам.

– Грета, миличка, няма да стане – отвърна майка ѝ, която се бе заела да преустройва конюшнята в гараж. – Как може Калифорния да те задушава? Особено в сравнение с Дания!

Грета бе съгласна, че звучи нелогично, но в крайна сметка точно това изпитваше.

Баща ѝ изпрати статистическо проучване за Дания, публикувано от Кралското дружество за научен контрол. Грета цяла седмица се взира в таблиците, изпълнена със самосъжаление и копнеж: миналата година в Дания е имало 1 467 000 свине и 726 000 овце. Общият брой на кокошките е бил 12 000 000. Четеше цифрите и от време на време поглеждаше през прозореца. Запаметяваше бройките все едно съвсем скоро щяха да ѝ потрябват, но за какво и тя не знаеше. Отново пробваше да попита майка си:

– Не може ли да се върна? Не ми пука за германците!

В самотата си Грета се разхождаше до Аройо Секо, вървеше по пресъхналото речно корито, където дъждосвирците се събираха да търсят вода. През есента растителността в каньона бе съсухрена. От тревите и храстите, пустинната лавандула и змийските лилии бяха останали само кафяви чупливи стебла, а дребните плодчета на тойона, зърнастеца, бъза и шмака висяха изсъхнали по клонките. Калифорнийският въздух беше толкова сух, че кожата на Грета се напука; докато вървеше по песъчливото речно корито усещаше как носът ѝ се бели и кърви. Дребен гризач се шмугна пред краката ѝ, усетил, че в небето кръжи ястреб. Вятърът подухваше сухите листа на дъбовете. Грета се сети за тесните улици на Копенхаген, където сградите стигаха почти до бордюра като старец, който се страхува да пресече. Сетии се за Айнар Вегенер, който ѝ се струваше далечен като сън.

В Копенхаген всички я познаваха, но никой нямаше конкретни очаквания; там тя изглеждаше по-екзотично и от чернокосата перачка, дошла чак от Кантон, за да разнася пране по улиците на града. Датчаните се отнасяха към Грета с уважение, независимо от поведението ѝ, също както към десетките ексцент- рични графини, които седяха с ръкоделията си в обрасли с мъх имения. В Калифорния тя отново беше госпожица Грета Уод, сестра близначка на Карлайл, наследница на портокалова империя. Всички непрекъснато бяха вперили очи в нея. В района на Лос Анджелис имаше едва десетина мъже, които биха били подходяща партия за брак. От другата страна на Аройо Секо я чакаше къща в ренесансов стил, в която всички бяха сигурни, че ще се установи и ще напълни детските стаи и салони с деца.

– Вече няма нужда да чакаме – каза майка ѝ още през първата седмица, след като се завърнаха. – Не забравяй, че ставаш на осемнайсет.

А и, естествено, никой не беше забравил за случката с месарската кола. Сега друго момче разнасяше поръчките, но в мига, в който спреше пред бялата къща, всички застиваха сконфузено.

Куцият Карлайл, който непрекъснато изпитваше болки в крака в студената Дания, се готвеше да постъпи в Станфордския университет; Грета за пръв път му завиждаше – той щеше да куцука по песъчливите дворове на път за лекции под яркото слънце над Пало Алто, докато тя щеше да седи в салона със скицник в скута.

Започна да носи художническа мантия, в чийто преден джоб държеше бележката от Айнар. Пишеше му и писма, макар да нямаше нищо кой знае какво интересно за разказване. Не искаше да му признае, че не е рисувала, откакто замина от Дания. Не искаше да му пише за времето – това бе тема, подходяща за майка ѝ. Вместо това му казваше какво ще направи, когато се върне в Копенхаген: как ще се запише отново в Художествената академия; как ще покаже картините си в Асоциацията на художниците; как ще убеди Айнар да дойде на деветнайсетия и рожден ден. През първия си месец в Калифорния ходеше да пуска писмата в пощата на улица "Колорадо".

Вероятно ще пристигнат със закъснение – казваше служителят през месинговия отвор на гишето.