Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

БАЩАТА НА АЙНАР БЕШЕ посредствен земеделец, изключен от Дружеството за облагородяване на степите. За пръв път напуснал селската къща на майка си в Синия зъб, за да отиде да вземе невястата си от работилница за рибарски мрежи. Отседнал край залива в странноприемница с покрив от водорасли и на сутринта се оженил. За втори и последен път не прекарал нощта в Синия зъб, когато се върнал в Скаген с трупа на жена си и новородения Айнар, увит в пъстро одеяло. Тъй като земята около Скаген била прекалено скована от студа, за да изкопаят гроб, увили майката на Айнар в рибарска мрежа и я пуснали като котва в ледовитото море. Тъй като предишната седмица висока сива вълна отнесла крайбрежната странноприемница с покрива от водорасли, този път бащата на Айнар спал в рибарската работилница сред ръждясали игли, мрежи и уханието на иглики, с което била известна майката на Айнар.

Баща му беше висок и слаб, с крехки кости. Придвижваше се с помощта на чепата тояга и се подпираше по мебелите. Когато Айнар беше малък, баща му често оставаше на легло заради болести, за които лекарят твърдеше, че са изключително редки. През деня Айнар се промъкваше в стаята на баща си, докато той спеше и събралата се по устните му слюнка правеше балончета с всеки дъх. Момчето се прокрадваше на пръсти и протягаше ръка, за да докосне златните къдри на баща си. Динар мечтаеше да има такава коса, толкова гъста, че ако пъхне в нея сребърен гребен, той би стоял красиво като украшение на коледна елха. Но още по-очарователна от косата на баща му, беше болестта, която изцеждаше силите му, замъгляваше очите му и правеше пръстите на ръцете му жълти и крехки. Айнар смяташе баща си за красив – мъж, хванат в капана на безполезно, хрипливо и намирисващо тяло, което отказваше да му служи.

Понякога момчето лягаше на тясното буково легло и се пъхваше под пухената завивка. Баба му бе запушила дупките по рамката с парченца уханна смола и леглото миришеше на чисто и свежо. Главата му потъваше във възглавницата, а малкият Едвард II се сгушваше между него и баща му и тупаше с опашка по завивките. Кучето изскимтяваше, въздъхваше доволно и кихваше. Айнар правеше същото, защото знаеше колко много баща му обича Едвард и искаше да обича и него по същия начин.

Докато лежеше, Айнар усещаше слабата топлина, излъчваща се от костите на баща му, от ребрата, които се очертаваха под нощната риза. Зелените вени на гърлото му пулсираха от изтощение. Айнар хващаше ръката на баща си и я държеше, докато баба му, дребна и набита жена, не дойдеше да го отпрати. "Само ще влошиш състоянието му", казваше тя, твърде заета с нивите и съседите, които се отбиваха със съчувствие да наглеждат Айнар.

Макар да се възхищаваше на баща си, Айнар изпитваше и омраза към него и понякога го проклинаше, докато копаеше мекия блатен торф. На масичката до леглото имаше стара овална фотография на майка му с коса, увита като венец около главата. Винаги когато Айнар посегнеше към снимката, баща му я взимаше и казваше: "Не смущавай покоя ѝ". Срещу леглото стоеше гардеробът от ясен, където дрехите ѝ стояха недокоснати от деня, в който бе родила Айнар. В едно от чекмеджетата бяха полите ѝ с пришити камъчета, за да не ги вдига вятърът; в друго беше прибрано вълненото ѝ бельо, сиво като небето; на закачалките висяха няколко габардинени рокли с буфан ръкави; пожълтялата от времето сватбена рокля бе увита с тънка хартия, която се късаше и при най-лекото докосване. Имаше и торбичка с кехлибарена огърлица и черна брошка с малък инкрустиран диамант.

От време на време, когато се почувстваше по-добре, баща му излизаше от къщата. Един ден се прибра, след като бе седял за около час на приказка у съседи, и завари седемгодишния Айнар седнал пред отворените чекмеджета с кехлибарената огърлица на врата и жълт шал на главата, който се спускаше по раменете му като красива руса коса.

Лицето на баща му почервеня и очите му сякаш потънаха в черепа. В гърлото му се надигна яростен хрип.

– Не бива да правиш така! – каза баща му. – Момченцата не правят такива неща.

А малкият Айнар попита:

– Защо?

Баща му почина, когато Айнар беше четиринайсетгодишен. Гробарите поискаха десет крони повече, за да изкопаят достатъчно дълга дупка, за да побере ковчега. На гробището баба му, която вече бе погребала всичките си деца, даде на Айнар малък бележник със сиви корици.