Ханс имаше хартиено хвърчило, което баронесата му беше донесла от Берлин. Хвърчилото бе с формата на подводница и Ханс обожаваше да го пуска да лети. Той лягаше сред люцерната, стисваше макарата на въжето между коленете си и гледаше как хвърчилото се рее над блатото.
– Кайзерът има същото хвърчило – казваше той завалено, докато дъвчеше стръкче трева. Опита се да научи и Айнар да пуска хвърчилото, но Айнар така и не успяваше да го насочи по въздушните течения. Оризовата хартия непрекъснато се натъкваше на някой силен порив и падаше на земята под разтревожения поглед на Ханс. Щом стигнеха до хвърчилото, Айнар казваше:
– Не знам какво стана. Ужасно съжалявам, Ханс.
Ханс вдигаше хвърчилото, отупваше закачилите се по него глухарчета и отвръщаше:
– Нищо му няма, здраво е.
Но Айнар така и не успяваше да се научи да пуска хвърчилото и един ден, докато лежаха по гръб в тревата, Ханс рече:
– Вземи да го направляваш.
Той намести макарата с въжето между коленете на Айнар и отново се излегна в тревата. Айнар усещаше лисичите дупки, върху които седеше. Всеки път, когато хвърчилото опънеше въжето, макарата се завърташе и Айнар извиваше гръб.
– Точно така – каза Ханс. – Насочвай го с колене.
И Айнар постепенно свикна с въртящата се макара, а хвърчилото се издигаше и спускаше сред ятата птици. Момчетата се смееха с изгорени от слънцето носове. Ханс гъделичкаше Айнар по корема с тръстиково стебло. Лицето му бе толкова близо, че Айнар усещаше дъха му през тревата. Искаше му се да се сгуши още по-близо до Ханс, докато коленете им се докоснат, защото в този момент Ханс изглеждаше готов да приеме всичко. Айнар се приближи до най-добрия си приятел, а единственият облак в небето се отмести и слънчевите лъчи огряха лицата на момчетата. В мига, в който Айнар помръдна кокалестото си коляно към крака на Ханс, внезапен порив на вятъра дръпна хвърчилото и макарата се изплъзна. Хартиената подводница се издигна над брястовете, но след малко цопна по средата на черното блато, което я погълна сякаш беше тежка като камък.
– Ханс – промълви Айнар.
– Няма нищо – прошепна стъписано Ханс. – Само не казвай на майка ми.
Лятото, преди бащата на Айнар да умре, двамата с Ханс си играеха в нивата за торфен мъх и газеха из рядката тиня. Беше топло и когато наближи обед, Ханс изведнъж хвана Айнар за китката и попита:
– Айнар, скъпи, какво има за обяд?
Наближаваше пладне и Ханс знаеше, че в къщата на Айнар е само баща му, който най-вероятно бе заспал седнал в леглото.
Ханс вече беше петнайсетгодишен и тялото му бе пораснало достатъчно, че да е съразмерно с главата му. В гърлото му се забелязваха наченки на адамова ябълка и вече бе израснал доста по-висок от Айнар, който на тринайсет години си оставаше твърде дребен. Ханс го поведе към къщата и когато влязоха в кухнята, той седна начело на масата ѝ затъкна салфетка в пазвата си. Айнар никога не бе готвил и застана озадачено до печката. Ханс каза тихо:
– Палиш огън и слагаш няколко картофа и парче овнешко да се варят. – След това добави с изненадващо тънък глас: – Хайде, Айнар, прояви въображение.
Ханс видя престилката на баба му с връзки, оплетени от пущица, окачена до комина, взе я и внимателно я завърза на кръста на Айнар. Докосна тила му, сякаш имаше дълга коса и искаше да я отметне.
– Не си ли играл тази игра? – прошепна Ханс и топлият му дъх погали ухото на Айнар, а пръстите му с изгризани нокти се плъзнаха по врата му. Ханс стегна престилката, докато не се наложи Айнар да се повдигне на пръсти със секнал дъх и точно когато успя стъписано да вдиша, баща му влезе в кухнята и ги зяпна ококорено.
Айнар усети как престилката се свлича на пода.
– Остави сина ми на мира! – Баща му вдигна бастуна си заплашително към Ханс.
Вратата се хлопна и кухнята изведнъж помръкна и стана прекалено тясна. Айнар чуваше как ботушите на Ханс се отдалечават с шляпане към блатото. Чу хрипливото дишане на баща си, след което върху бузата му се стовари тежка плесница. А после над блатото и локвите, над торфа и мъховете долетя песента на Ханс:
Живял някога в блатото старец с хубавото си синче и мър- рзеливото си куче.

ГРETA ПОСРЕЩНА ОСЕМНАЙСЕТИЯ си рожден ден на борда на "Принцеса Дагмар", облегната начумерено на перилата. Не се бе прибирала в Калифорния след инцидента с колата на месаря. Мисълта за бялата тухлена къща на хълма с изглед към Аройо Секо и планината Сан Габриел, обагрена в лилаво по залез-слънце, я изпълваше със самосъжаление. Майка ѝ очакваше да се събира с дъщерите на приятелките ѝ – с Хенриета, чиито родители държаха нефтените платформи край брега на Ел Сегундо; с Маргарет, чието семейство имаше вестник; с Доти Ан, чиито родители бяха собственици на най-голямото ранчо в Калифорния – земите им южно от Лос Анджелис бяха горе-долу с размерите на цяла Дания. Родителите ѝ очакваха да се влее в редиците на тези момичета сякаш изобщо не бе живяла в чужбина и да се превърне във възпитана млада калифорнийка: умна, образована, добра ездачка и покорна. По Коледа щеше да се проведе дебютантският бал в Ловния клуб, където момичетата щяха изящно да слязат по стълбите с ефирни бели рокли и цветя в косите.
Читать дальше