Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Записвай в него мислите си – нареди му тя. По кръглото ѝ като чиния лице се четеше облекчение, че болнавият и безполезен син най-накрая си е отишъл. Бележникът бе не по-голям от карта за игра, със закачен на шнурче син молив. Баба му го бе задигнала от спящ пруски войник по време на германската окупация на Ютланд от 1864 г. "Взех бележника и го застрелях", казваше понякога тя.

Село Синия зъб бе кръстено на един от първите датски крале. Никой не знаеше кога точно бе възникнало и откъде бяха дошли първите му обитатели, макар да се разказваше легенда за заселници от Гренландия, напуснали каменистата си земя и довели овцете си да пасат тук. Селото не бе голямо и бе обградено от блата. В Синия зъб всичко беше мокро – краката на хората, кучетата, а понякога през пролетта и килимите и стените на коридорите. Пътека от дъски, положени върху меката почва, водеше до главния път и към полята по-нататък. Всяка година пътеката потъваше с няколко стъпки, а през май, когато ледът се разтопеше на късчета, не по-големи от рибешки люспи, мъжете от селото заковаваха дъските наново върху няколкото могилки твърда жълта земя.

Като малък Айнар имаше приятел на име Ханс, който живееше в края на селото в тухлено имение, където прекараха първия телефон в градчето. Един ден, преди да станат добри приятели, Ханс поиска от Айнар едно йоре, за да му позволи да вдигне слушалката. Айнар не чу нищо, само пращене и тишина.

– Ако имаше на кого да се обадиш, щях да ти позволя – рече Ханс и го прегърна нежно през рамото.

Бащата на Ханс беше барон. Майка му, с вдигната на стегнат кок посивяла коса, говореше на сина си само на френски. Ханс имаше лунички по бузите и също като Айнар беше по-дребен от останалите момчета. Но за разлика от него имаше дрезгав глас на вечно оживено момче, което говори еднакво въодушевено и уверено с най-добрия си приятел, с корсиканската си гувернантка и с червендалестия свещеник. Ханс беше от момчетата, които вечер заспиваха веднага, уморени и доволни, и утихваха по-бързо от блатата наоколо. Айнар знаеше това, защото когато оставаше да спи в дома му, лежеше буден до сутринта, твърде превъзбуден, за да затвори очи.

Ханс беше с две години по-голям от Айнар, но това, изглежда, не го притесняваше. На четиринайсет беше дребен за възрастта си, но все пак по-висок от Айнар. Със симпатично голямата за тялото му глава, той изглеждаше на дванайсетгодишния Айнар по-зрял от всички други момчета, които познаваше. Ханс разбираше как мислят възрастните и знаеше, че не обичат да им посочват кога не са прави. "Не, не казвай нищо", съветваше той Айнар, когато баща му, въпреки постоянните си оплаквания колко тежко болен е, отмяташе завивките и хукваше към чайника винаги щом госпожа Бор или госпожа Ланге са отбиеха на раздумка. Ханс го предупреждаваше – събрал пръстите на ръцете си като малък ципест плавник – и да не казва на баща си, че иска да става художник.

– Може след време ще промениш решението си. Защо да го тревожиш отсега? – казваше Ханс и го докосваше по ръката, при което Айнар настръхваше. Тъй като Ханс знаеше толкова много, Айнар не се съмняваше, че е прав.

– Не споделяй мечтите си – каза Ханс един ден, докато по- казваше на Айнар как да се покатери на стария дъб в покрайнините на блатото. Корените на дървото бяха загадъчно преплетени около камък, толкова бял и слюдест, че в слънчев ден заслепяваше с блясъка си.

– Искам да избягам в Париж, но не съм казвал на никого. Няма и да им кажа. И един ден просто ще замина. Чак тогава ще разберат – заяви Ханс, докато се люлееше надолу с главата от един клон, а ризата му се бе смъкнала и разкриваше косъмчетата по гърдите му. Ако се изплъзнеше и паднеше, калта щеше да го погълне безследно.

Но блатото не погълна Ханс. След година двамата вече бяха станали най-добри приятели, което изненада Айнар, защото от момче като Ханс не бе очаквал друго освен подигравки. Но Ханс канеше Айнар да играят тенис на тревния корт пред имението, разчертан с пудра захар. След като установи, че Айнар е безнадежден с ракетата, Ханс му обясни как да съдийства и заяви, че отчитането на резултата е по-важна задача. Един следобед Ханс и един от четиримата му братя решиха да играят тенис голи, за да ядосат майка си. Айнар седеше, облечен с пуловер, на обраснал с лишеи камък под хартиен розов чадър, който Ханс бе поставил, за да го пази от слънцето. Айнар се опитваше да съдийства безпристрастно, но неизменно помагаше на Ханс да спечели. Седеше на камъка и отчиташе точките – "Четирийсет-нула за Ханс... Ас за Ханс", – докато братята гонеха топката по тревата, а розовите им пениси се размятаха като опашки на шнауцери. От гледката му ставаше още по-топло. Ханс стигна до точка за спечелване на мача, след което трите момчета избърсаха потта си с кърпи, а Ханс погали с топли голи ръце гърба на Айнар.