Дейвид Еберсхоф: Момичето от Дания

– Нека оставим Лили да реши.

ПРЕЗ ЮНИ В КМЕТСТВОТО щеше да се проведе Балът на художниците. Грета носи поканата в джоба си цяла седмица, докато се чудеше какво да прави. Неотдавна Айнар бе казал, че не иска повече да ходи по балове. Но на Грета ѝ хрумна друга идея; бе започнала да забелязва в очите на Айнар копнеж, за който той не бе готов да си признае.

Една вечер в театъра го попита внимателно:

– Искаш ли да отидеш като Лили?

Попита го, защото предполагаше, че Айнар иска точно това. Той никога не би си признал, че копнее за подобно нещо; рядко ѝ споделяше каквото и да било, без тя да го подкани. Но започнеше ли веднъж, изливаше истинските си чувства, докато Грета търпеливо слушаше, подпряла брадичка с ръка.

Седяха на балкона в Кралския театър. Тапицерията от червено кадифе по облегалките бе протрита, а над сцената бе изписана легендарната фраза "Изкуството не е само за удоволствие". Черните дъсчени подове бяха полирани следобеда и във въздуха още се носеше сладникавият дъх на препарат, който напомняше на Грета за мириса в апартамента им след като Айнар почистеше.

Ръцете на Айнар трепереха, по гърлото му пълзеше руменина. Двамата седяха високо, почти наравно с електрическия полилей с крушки от матово стъкло. На светлината мъхът по бузите на Айнар, където повечето мъже си пускаха бакенбарди, се виждаше отчетливо. Брадата му беше толкова рядка, че се бръснеше само веднъж седмично, а над горната му устна косъмчетата бяха толкова малко, че Грета можеше да ги преброи. Имаше розови като пъпки на цвете бузи и понякога Грета малко му завиждаше.

Оркестърът настройваше инструментите и се подготвяше за дългото изпълнение на "Тристан и Изолда". Двойката до тях изу дискретно официалните си обувки.

– Нали се разбрахме да не ходим на бала тази година – каза накрая Айнар.

– Не е задължително, просто си помислих...

Светлините угаснаха и диригентът зае мястото си пред оркестъра. През следващите пет часа Айнар седя скован, с прибрани крака, стиснал силно програмата в юмрука си. Грета знаеше, че си мисли за Лили, все едно тя бе отдавна напуснала дома по-малка сестра, която сега се завръщаше. Тази вечер Анна играеше Брангена, прислужницата на Изолда. Гласът ѝ напомняше на Грета за въглени в огнище и макар да не бе хубав като на сопран, от него струеше топлина и покорство – нали така би трябвало да звучи една прислужница?

– Някои от най-интересните жени, които познавам, не са особено красиви – каза тя на Айнар по-късно в леглото с ръка върху топлия му хълбок, докато се унасяше и не знаеше съвсем къде се намира – в Копенхаген или в Калифорния.

На другия ден, когато се прибра от среща с друг галерист – прекалено безличен и незначителен, че да се засегне от отказа му, тя отиде да целуне Айнар. По бузата и в косата му бе останала следа от Лили – едва доловимото ухание на мента и мляко.

– Лили пак ли е идвала?

– Да, остана целия следобед.

– И какво прави?

– Излезе да си купи някои неща.

– Сама?

Айнар кимна. Бе приключил с рисуването за днес и седеше на фотьойла с облегалки от орех с разгънат вестник в ръцете и Едвард IV, свит в краката му.

– Помоли ме да ти предам, че иска да отиде на бала.

Грета не каза нищо. Имаше чувството, че в момента ѝ обясняват правилата на игра: слушаше и кимаше, но в същото време се надяваше, че ще ги разбере по-ясно, когато започнат да играят.

– Нали нямаш нищо против? – попита Айнар. – Може ли тя да те придружи вместо мен?

Грета усука кичур коса на възел, който по-късно трябваше да откъсне, и отвърна:

– Нямам нищо против.

Нощем Грета лежеше в леглото с ръка върху гърдите на Айнар. Когато се ожениха, бабата на Айнар им подари спалня от бук, малка като всички в семейството на Айнар с изключение на баща му. С годините Грета свикна да спи легнала по диагонал с крака, преметнати върху краката на Айнар. От време на време, когато я изпълваха съмнения за живота, който си бе изградила в Дания, си представяше, че е малко момиченце, а Айнар с лицето си на порцеланова кукла и мънички ходила е любимата ѝ играчка. Насън той присвиваше лъскавите си устни, а косата му увенчаваше лицето като венец. Безброй нощи Грета бе оставала будна, за да гледа как миглите му трепкат в съня.

Толкова късно нощем спалнята бе тиха с изключение на сирената на ферибота, който потегляше за Борнхолм, острова в Балтийско море, откъдето бе родом баба ѝ. Все по-често Грета лежеше будна и мислеше за Лили, за провинциалното ѝ лице с потрепваща горна устна и очи толкова кафяви и воднисти, че сякаш всеки момент ще се разплаче. За месестото носле на Лили, което ѝ придаваше вид на подрастващо момиче, все още свикващо със съзрялото си женско тяло.