Дейвид Еберсхоф: Момичето от Дания

Малко след това, още в началото на учебната година, някой явно бе разказал на Айнар за работата на баща ѝ в посолството и може би дори за колата на месаря – клюките прекосяваха дори Атлантическия океан, – защото Айнар започна да се държи още по-сковано в нейно присъствие. Грета се разочарова, че той е поредният мъж, който се чувства неловко в компанията на богато момиче. Това я изпълни с възмущение, защото не бе искала да е богата; е, не че възразяваше, но все пак... Айнар не можа да ѝ препоръча кои изложби да разгледа и се оказа неспособен да ѝ обясни как се стига до магазина за художествени материали край Копенхагенската общинска болница. Покани го на прием в американското посолство по случай пристигането на корабостроител от Кънектикът, но Айнар отказа. Отказа и поканата ѝ за опера. Когато разговаряха, той не смееше дори да я погледне. Но тя го наблюдаваше и отблизо, и отдалеч през някой прозорец, докато той прекосяваше двора със ситни бързи крачки. Айнар беше слаб, с кръгло лице, бяла кожа и толкова тъмни очи, че Грета не можеше да разбере какви мисли се въртят в главата му. Щом го заговореше, цялото му лице се изчервяваше – от врата чак до слепоочията. Той я заплени с детинския си вид, отчасти защото самата Грета бе толкова висока и пряма, че още от малка всички се държаха с нея като с възрастен човек. Веднъж го попита:

– Женен ли сте, професоре?

При въпроса ѝ клепачите му затрепкаха тревожно и той стис- нa устни в опит да произнесе сякаш непозната му думичка "Не".

Другите студенти шушукаха какво ли не за професор Вегенер. "Произхожда от семейство на джуджета", разправяше едно момиче. "Прогледнал чак на петнайсет години", твърдеше друго.

– Родил се е в блато – заяви едно момче, което се опитваше да привлече вниманието на Грета. Младежът рисуваше старогръцки статуи, което ѝ се стори безкрайно отегчително. Когато я покани да се возят на виенското колело в парка "Тиволи" , тя го изгледа с досада.

– Ако се надяваш, че професор Вегенер ще те заведе там, има да чакаш – каза той, докато подритваше дънера на един бряст.

Винаги когато се прибереше у дома, майка ѝ, която не бе забравила за случката с месарската кола, я наблюдаваше внимателно на светлината от огъня в камината, но изражението на Грета не разкриваше нищо.

Една вечер майка ѝ рече:

– Грета, миличка, ако не си намериш кавалер за празненството по случай рождения ти ден, ще трябва аз да помоля някого. – Бродираше край огнището в гостната, а на горния етаж Карлайл тупаше топка за тенис в стаята си. – Сигурна съм, че синът на графиня Фон дер Реке с радост ще те придружи. Е, не го бива в танците, но е хубаво момче, като изключим грозната гърбица, не си ли съгласна? Грета? – Майка ѝ вдигна ъгловатото си лице. В камината огънят догаряше в червено, а от тупкането на Карлайл полилеят се клатеше.

– Няма ли да спре с проклетото тупкане? – ядоса се госпожа Уод. Тя сгъна ръкоделието, стана и изпъна гръб, сякаш се готвеше да изстреля недоволството си към стаята на Карлайл. – Е, Кралайл винаги е на разположение – въздъхна тя. След миг, сякаш огънят в камината изведнъж припламна и освети стаята по-силно, госпожа Уод рече: – Точно така. Карлайл винаги е на разположение. Защо не отидеш с него? И той още не си е намерил дама. Можете да отидете заедно, двамата рожденици.

Но Грета, която още стоеше на вратата, махна с ръка и отвърна:

– Карлайл? Няма да ходя с Карлайл! Ще умра от скука. Освен това и сама мога да си намеря кавалер.

Майка ѝ вдиша сивите си като гълъбови пера вежди.

– О, така ли? Кой е той?

Грета заби нокти в дланите си и заяви:

– Само почакай. Ще доведа когото си поискам. Няма да ходя с брат си. – Играеше с кичур от косата си и се взираше в майка си, а на горния етаж тупкането не спираше. – Ще видиш. Все пак навършвам осемнайсет.

Следващата седмица Грета сгащи Айнар на стълбите в Академията. Той се вкопчи в белия парапет, а тя постави длан върху китката му и попита:

– Може ли да поговорим?

Толкова късно наоколо нямаше жива душа и на стълбището беше тихо. Професор Вегенер носеше кафяв костюм с износена бяла яка. Държеше голямо колкото книга празно платно.

– Организираме вечеря по случай рождения ми ден – каза Грета. – С брат ми ставаме на осемнайсет години. Искате ли да дойдете?

Айнар пребледня и сякаш му прилоша.

– Госпожице, моля ви – каза той накрая. – Може би трябва да се прехвърлите в друг курс. Така ще е най-добре. – Той докосна гърлото си, все едно там висеше скъп на сърцето му малък медальон.