Дейвид Еберсхоф: Момичето от Дания

Но сама знаеше, че това е не само глупава, но и невъзможна приумица. На младата госпожица Грета Уод никога нямаше да ѝ позволят да води такъв живот.

Като малка пишеше неуморно в тетрадката си по краснопис "Грета, Грета, Грета" и нарочно пропускаше "Уод", сякаш за да провери какво би било да е просто Грета – както никой не се обръщаше към нея. Не искаше другите да знаят фамилията ѝ. Не искаше да разчита на никакви връзки. Презираше онези, които се осланяха единствено на роднините си. Какъв бе смисълът?

Дойде в Дания като малка, когато баща ѝ, мъж с дълги ръце и рунтави бакенбарди, пристигна да заеме поста си в посолството. "Защо прие?", попита Грета, когато разбра за новото назначение. "Грета, дръж се прилично. Не говори така на баща си", смъмри я майка ѝ. Грета бе забравила, че баба ѝ Герда Карлсен, на която самата тя бе кръстена, била датчанка с руса като мед коса. Израснала на Борнхолм и била прочута с кървавочервените макове, които закичвала в косите си – както и с това, че била първата от семейството, напуснала острова в Балтийско море не за да отплава за Копенхаген като повечето любопитни младежи, търсещи самостоятелност, а за да замине за Калифорния, което в онези дни било все едно да се премести да живее на луната. След няколко години къртовски труд в едно ранчо, привлякла вниманието на Аспли Уод-старши и скоро високото момиче от Борнхолм с дълга до бедрата коса, украсена с макове, се превърнало в матрона на калифорнийски род. Когато баща ѝ каза, че цялото семейство ще се премести да живее в Дания, бе крайно нетактично от страна на Грета – дори самата тя го осъзнаваше – да не се досети, че това е начинът на баща ѝ да се реваншира в известен смисъл на майка си, синеоката Герда Карлсен Уод, която загинала, когато синът ѝ Аспли-младши, тогава още младеж, я завел до ръба на каньона Аройо Секо в Пасадена, за да я снима на фона на красивия пейзаж, но пред ужасения му поглед разровената от мравки пръст започнала да се рони и майка му полетяла надолу и намерила смъртта си в клоните на чепат чинар.

През есента на 1914 г. в Художествената академия Грета предполагаше, че повечето хора, и особено администрацията, говорят основно за две неща: за войната и за нея. Където и да отидеше, тя винаги бе повод за шушукания с дългата си, развяваща се на вълни коса. Особено в Южна Калифорния. Миналата година например, когато се прибра в Пасадена за лято, прекарано в игра на тенис и уроци по езда, момчето, което разнасяше стоката на месаря, привлече погледа ѝ. То имаше къдрава черна коса и с топла длан ѝ помогна да се качи на капрата, след което двамата поеха по булевард "Уилшир". Грета го наблюдаваше как борави с железните щипки и разтоварва печените ребърца и агнешки котлети по домовете в Ханкок Парк. На връщане момчето не понечи да я целуне нито веднъж, което разочарова Грета и за пръв път я накара да се усъмни в очарованието на дългата си руса коса. На раздяла младежът ѝ каза само "Довиждане", а Грета сви рамене и се прибра в стаята си. На другата сутрин на закуска майка ѝ стисна устни и каза: "Грета, скъпа, би ли обяснила какво е това?", след което разгъна бележка върху лист хартия с логото на вестник "Американ Уикли", която гласеше: "Младата госпожица Грета Уод месарка ли възнамерява да стане?". Седмици наред върху имението тегнеше опасността от светски скандал. Всяка сутрин пронизителното изсвирване на вестникарчето караше всички в къщата да настръхват. Така и не публикуваха историята, но въпреки това клюката се разнесе. В продължение на два дни телефонът в коридора на втория етаж не спря да звъни. Бащата на Грета вече не можеше да обядва спокойно в Калифорнийския клуб в центъра, а майка ѝ едва успя да намери друг месар, от когото да пазаруват. Малко след това родителите ѝ решиха да прекратят преждевременно ваканцията си в Калифорния и Грета се върна в Копенхаген навреме за августовското северно сияние и за фойерверките в парка "Тиволи".

Същата година през септември, когато черният облак на войната се приближаваше безмилостно, Грета се записа в Кралската художествена академия. През първия учебен ден тя се изненада, когато Айнар, застанал пред черната дъска, я попита: "Как се казвате, госпожице?".

Когато Грета отговори, Айнар – или професор Вегенер, както се бе представил тогава – си записа в дневника и продължи с лекцията. Кафявите му, големи като на кукла очи често се спираха върху нея за миг, след което той веднага извръщаше поглед. Съдейки по свенливото му държание, Грета реши, че той вижда американка за пръв път, и преметна дългата си коса през рамо, сякаш развяваше знаме.