Дейвид Еберсхоф: Момичето от Дания

Фасадата бе боядисана в червено, а самата къща се намираше на една пресечка от канала Нихавн. Мансардните прозорци изпъкваха от скосения, покрит с керемиди и почернял от мъх покрив, а капандурите бяха изсечени високо, точно под върха. Другите сгради на улицата бяха варосани в бяло и имаха масивни резбовани врати с цвят на кафяви водорасли. Отсреща живееше доктор на име Мьолер, когото викаха по спешност нощем да изражда бебета. По задънената улица, която излизаше на Вътрешното пристанище, рядко минаваха автомобили и бе достатъчно тихо, за да се чуе дори детски плач.

– Трябва да довърша моята картина – каза накрая Айнар, тъй като се умори да стои прав с обувките, впили метални катарами в краката му.

– Това означава ли, че не искаш да пробваш роклята?

Когато Грета изрече думата "рокля", в корема му се разля топлина, след което в гърдите му се надигна срам.

– Не, не искам – отвърна той.

– Дори за няколко минути? Трябва да нарисувам шева около коленете. – Грета седна на плетения стол до него и погали прасеца му през коприната. Движението на ръката ѝ го хипнотизираше, докосването караше клепачите му да натежават. Не чуваше нищо освен тихото дращене на нокътя ѝ по чорапа.

Но тогава Грета изведнъж спря.

– Извинявай – рече тя. – Не биваше да те карам.

Сега Айнар видя, че вратата на гардероба от ясеново дърво е отворена, а вътре виси окачена роклята на Анна. Тя бе бяла, дълга до коленете, а ръбът ѝ бе осеян с мъниста във формата на капки. Един от прозорците бе открехнат и роклята се полюшваше леко на закачалката. Нещо в матовия блясък на коприната, в дантелата по бюстието, в разкопчаните копчета на ръкавите, зейнали като малки усти, изпълни Айнар с желание да я докосне.

– Харесва ли ти? – попита Грета.

Той понечи да отрече, но щеше да излъже. Роклята му харесваше и това го накара да се изчерви силно.

– Тогава просто я облечи за малко. – Грета донесе роклята и Айнар я притисна до гърдите си.

– Грета... ами ако...

– Просто си съблечи ризата.

Той я съблече.

– А ако...

– Затвори очи.

Той изпълни и това.

Дори със затворени очи, застанал гол до кръста пред съпругата си, Айнар имаше чувството, че прави нещо неприлично. Сякаш Грета го бе хванала да върши нещо, което бе обещал да не прави – не като изневяра, а по-скоро все едно се бе върнал към стар лош навик, от който бе дал дума да се откаже. Като например да пие аквавит [1] Скандинавска високоалкохолна напитка. – Бел. Прев. в баровете край каналите на Кристиансхавн, да яде фрикадели в леглото или да разбърква разсеяно колодата карти с момичета на гърбовете, която бе купил през един самотен следобед.

– А панталонът? – попита Грета и извърна вежливо глава. Прозорецът в спалнята бе отворен и от студения, миришещ на риба въздух кожата му се наежи.

Айнар бързо нахлузи роклята и оправи полите. Под мишниците и по кръста му бе избила пот. Заради горещината му се искаше да затвори очи и да се завърне в отминалите дни, когато беше още дете и онова, което висеше между краката му, бе малко и безполезно като бяла репичка.

Грета каза само "Добре", след което вдигна четката към платното, присвила съсредоточено сините си очи.

Странно чувство се разля по тялото на Айнар, докато стоеше върху лакирания сандък под слънчевите лъчи, сред изпълнения с мирис на херинга въздух. Роклята му бе широка навсякъде освен в ръкавите и го обгръщаше като топло лятно море. В главата му лисицата гонеше мишката, а едно уплашено момиченце проплака.

Айнар едва държеше очите си отворени, но гледаше как с бързи и плавни като на риба движения ръката на Грета се стрелка по платното, след което се отдръпва и сребърните ѝ гривни проблясват като пасаж кефали. Айнар се опита да си представи как Анна пее в Кралския театър, привела брадичка към палката на диригента. Но мислите му непрекъснато се връщаха към копринената рокля обгърнала кожата му като лековита превръзка. Да, това изпита първия път: коприната бе толкова фина и лека, че сякаш бе напоена с балсам марля, положена внимателно върху заздравяваща рана. Дори срамът, че стои пред жена си, постепенно се стопи, защото тя бе започнала да рисува съсредоточено с непознато, напрегнато изражение на лицето. Айнар се потопи в нереален свят като от сън, където роклята на Анна можеше да принадлежи на всеки, дори на него.

И тъкмо когато клепачите му започнаха да се притварят, а в ателието да се смрачава, тъкмо когато въздъхна и отпусна рамене, а Едвард IV похъркваше в спалнята, точно в този момент иззвънтя медният глас на Анна: