Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Благочестив християнски кораб ли командвате, сър?

Капитан Молиньо извърна очи в престорено смирение.

— Нито толкова благочестив, нито толкова непотопим, колкото вашата църква, сър, но да, г-н Бурхаве и аз правим каквото можем за поверените ни души. С прискърбие трябва да заявя, че това е непрестанна борба. Моряците се отдават на разпътните си навици веднага щом им обърнем гръб.

— Но, капитане — обади се една дама с дантелена якичка, — и ние в Назарет си имаме своите рецидивисти! Надявам се, ще простите на съпруга ми неговата предпазливост. Опитът ни учи, че повечето кораби, плаващи под така наречените християнски флагове, не ни носят друго освен болести и пияници. Налага се да ги приемаме за виновни до доказване на невинността им.

Капитанът отново се поклони.

— Госпожо, не мога да дам прошка, когато няма обида — нито нанесена, нито получена.

— Вашите предразсъдъци по отношение на онези „морски вестготи“ са напълно оправдани — намеси се в разговора г-н Бурхаве, — но аз лично не допускам нито капка грог на борда на „Пророчицата“, колкото и да викат моряците! А те викат, но аз им отвръщам: „Единственото, от което се нуждаете за повдигане на духа, е Светият Дух!“; и викам по-гръмогласно и по-дълго от тях!

Този театър оказваше желаното въздействие. Пасторът Хоръкс ни представи двете си дъщери и тримата си синове, всичките родени в Назарет (момичетата бяха сякаш излезли от пансион за благородни девици, но момчетата бяха загорели като канаки под колосаните си якички). Колкото и омерзен да се чувствах от въвличането си в маскарада на капитана, бях любопитен да науча повече за теокрацията на този остров и се оставих да ме увлече ходът на събитията. Скоро групата ни се запъти към дома на пастора Хоръкс, сграда, в която не би се срамувал да живее който и да било второстепенен консул по Южното полукълбо. В нея имаше голям салон със стъклени прозорци и мебели от кестен, сервизно помещение, две колиби за прислугата и трапезария, в която сега ни поднесоха свежи зеленчуци и крехко свинско. Всеки от краката на масата беше потопен в чиния с вода. Г-жа Хоръкс обясни:

— Мравки, едно от проклятията на Витлеем. Периодично трябва да се изпразват от удавените им тела, иначе построяват пътечка от себеподобните си.

Аз похвалих жилището.

— Пасторът Хоръкс — гордо ни съобщи господарката на къщата — е учил за дърводелец в графство Глостършир. Построил е почти целия Назарет със собствените си ръце. Разбирате ли, умът на езичника се прехласва по материалната показност. Той си мисли: „Колко чисти и нови са къщите на християните! Колко мръсни са нашите коптори! Колко щедър е Белият Бог! Колко зъл е нашият!“ По този начин още един новопокръстен се обръща към Господа.

— Ако можех да изживея живота си отново — изказа мнение г-н Бурхаве, без дори леко да се изчерви, — щях да избера самоотвержения път на мисионера. Пасторе, тук виждаме твърдо установена мисия, пуснала дълбоки корени, но как се започва мисионерска дейност на див плаж, където ни един християнин не е стъпвал?

Пасторът Хоръкс зарея поглед оттатък събеседника си като към бъдеща аудитория.

— С упоритост, сър, със съчувствие и законност. Преди петнайсет години в този залив не ни посрещнаха така сърдечно като вас, сър. Виждате ли онзи остров ей там, на запад, с формата на наковалня? Бора Бора, така му казват черните, но повече му подхожда името „Спарта“, толкова свирепи бяха воините му! Бихме се на плажа във Витлеемския залив и някои от нас загинаха. Ако пистолетите ни не бяха надвили в онези битки през първата седмица — е, мисията на Раиатеа щеше да си остане мечта. Но такава бе волята Божия — да запалим светлината Му тук и да я поддържаме. След половин година успяхме да докараме жените си от Таити. Съжалявам за загиналите местни жители, но като видяха как Бог закриля паството си, ами че даже спартанците ни се примолиха да им изпратим проповедници.

Г-жа Хоръкс продължи разказа:

— Когато шарката тръгна на смъртоносния си поход, на полинезийците им потрябва подкрепа — както духовна, така и материална. Тогава нашето състрадание доведе туземците при светия извор. Сега е ред на Светия Закон да избави паството ни от Изкушението — и от моряците мародери. Особено ни мразят китоловците, защото проповядваме на жените целомъдрие и скромност. Нашите мъже трябва да държат оръжията ни добре смазани.

— Но, обзалагам се — отбеляза капитанът, — при корабокрушение същите тези китоловци молят съдбата да ги изхвърли на някой бряг, където същите тези „проклети мисионери“ вече са донесли Евангелията, нали?