Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Откъде е разбрала?

Не попитах: може в убежището ни да е имало пролука, през която са ме видели да поемам Сапун. Моята домакиня каза, че опитът е научил колонистите да наглеждат гостите си, дори ако са членове на Съюза и приятели.

— Това е нарушение на старите манастирски правила за гостоприемство — извини се Настоятелката, — но по-младите колонисти държат да бъдем бдителни, особено в този свят, където всеки може да стане друг след едно посещение при лицеформист.

Защо ви е разкрила всичко това?

Може би от солидарност, не знам. Тя каза, че от всички многобройни престъпления на Чучхе създаването на „подкласа от роби“ е най-чудовищното.

Обобщаваше ли, или имаше предвид нещо конкретно?

Стана ми ясно едва на следващата нощ. На двора вече дрънчаха тенджери: групата, която приготвяше закуската, започваше работа. Настоятелката погледна към процепа, който водеше към двора, и смени тона:

— И кой може да е този млад вълк?

Нямото момче се приближи с тихи стъпки и седна усмихнато в краката на Настоятелката. От изток слънчевата светлина обгърна света и върна нежните багри на дивите цветя.

Значи настъпи вторият ви ден като бегълка.

Хе-Чжу закусваше с картофени питки и смокинов мед; за разлика от предната вечер, никой не настояваше да ям храната на чистокръвните. Сбогувахме се, две-три подрастващи момичета се просълзиха заради заминаването на Хе-Чжу, а мен изгледаха злобно, което много го развесели. В някои моменти Хе-Чжу беше закоравял революционер, в други беше момче. Настоятелката прошепна:

— Ще се моля на стария хитрец за теб.

Пред погледа на нейния бог ние слязохме от височината с разреден въздух и се спуснахме през шумната гора. Фордът стоеше непокътнат там, където Хе-Чжу го беше скрил.

До Йонджу пътувахме нормално: подминахме движеща се нагоре колона камиони с дървени трупи, карани, както забелязах, от едри фабрикати, произлезли от една и съща стволова клетка. През оризищата на север от езерото Андонхо минават бързи, но наблюдавани пътища, затова докъм петнайсетия час седяхме във форда и се криехме от Очите Спътници.

Докато минавахме по стар въжен мост високо над бурната река Чувансан, слязохме да се поразтъпчем. Хе-Чжу се извини заради пикочния си мехур на чистокръвен и се изпика в дърветата на сто метра отдолу. Аз гледах как черно-бели папагали гнездят по изцапаната с гуано скална стена: пляскането на крилете и крясъците им ми напомниха за Бум-Сук Ким и неговите приятели чиновници. Нагоре по течението се точеше клисура, надолу река Чувансан беше отклонена между заравнени хълмове и изчезваше под купола на Улсон. Аеро като точици кръжаха на рояци над агломерацията.

Кабелите на моста заскърцаха под тежестта на разлат чиновнически форд: необичайно е да срещнеш скъп автомобил на такъв селски път. Хе-Чжу отиде да вземе колта си от форда. Върна се с ръка в джоба на якето и ме предупреди да го оставя той да говори, както и да имам готовност да залегна зад форда ни, ако шофьорът извади колт.

Чиновническият форд забави ход и спря. Набит мъж с лъскаво от скорошно лицеформиране лице се измъкна от шофьорската седалка и дружелюбно кимна.

— Хубав следобед.

Хе-Чжу кимна в отговор и отбеляза, че не е прекалено горещо.

Чистокръвна жена с геномно подсилен сексапил подаде крака от предната врата. Носеше плътно загърната пелерина, от която се виждаха само вирнатото й носле и чувствените й устни. Тя се облегна на отсрещния парапет с гръб към нас и запали силно миризливо марлборо. Мъжът междувременно отвори багажника на форда и извади кутия с отвори за въздух, подходяща за пренасяне на средно голямо куче. Щракна закопчалките и извади отвътре поразително, съвършено сложено, но мъничко момиче, високо около трийсет сантиметра.

То хленчеше ужасено и се мъчеше да се отскубне, видя ни и миниатюрният му безсловесен вопъл заприлича на молба.

Мъжът го хвана за косата и го метна от моста. Проследи с поглед падането му и издаде звук с уста, подобен на тупване.

— Евтино се отървахме — усмихна ни се той — от много скъп боклук.

Насилих се да остана неподвижна и безмълвна: в сърцето ми бушуваха омраза и гняв. Хе-Чжу докосна ръката ми. Аз подгоних мислите си в друга посока, накъдето и да е: в паметта ми неканена изплува сцената от „Зловещата участ на Тимъти Кавендиш“, в която един престъпник хвърля през балкона невинен чистокръвен.

Предполагам, че мъжът е изхвърлил жива кукла фабрикатка.